"Истинският Сен Лоран" (Saint Laurent, 2014)
Филмът на Бертран Бонело разказва за живота на колоса на модата Ив Сен Лоран през 70-те години на XX век. Мода, Париж, нощни клубове, алкохол, наркотици, секс – живот на пълни обороти, както подобава на всяка звезда. Наред с това идват обаче и обсесиите, нестабилностите, невъзможността на гения да преодолее себе си и страданията, които го убиват. Оказва се, че болката е онази основа, на която стъпва талантът на Краля на модата. Въпреки че продукцията беше посрещната със смесени отзиви и някои критици я заклеймиха като "хаотична", не може да се отрече, че е направена с вкус и проследява подробно и изчерпателно живота на моделиера. Красив филм, в който Гаспар Улиел безупречно влиза в ролята на Сен Лоран. Лентата запечатва онази необяснима магия, която присъства и в моделите на дизайнера, често критикувани и дори забранени за носене на обществени места. Част от мистерията на дизайнера присъства и в биографичния филм. И както някои от неговите модели, така и той вероятно ще чака години, докато бъде признат?

"Два дни, една нощ" (Deux jours, une nuit, 2014)
Филмът на братята Дарден разказва историята на майка на две деца, работеща в завод, която е съкратена след гласуване на колегите си в замяна на бонус за всеки от тях в размер от 1000 евро. Тя има един уикенд, за да ги накара да променят решението си и да я върнат на работа. В главната роля е Марион Котияр. Носителката на "Оскар" за ролята си на Едит Пиаф е безупречна и в ролята на работеща майка, която върви по улицата по потник и с ластик на косата (а снимките да са на естествена светлина и тя да е без грим). Братята Дарден (в случая сценаристи и режисьори) остават верни на стила си, представяйки поредния филм за борбата с ежедневието, но тази продукция надминава останалите. Историята, с която почти всеки зрител се е сблъсквал в една или друга степен, изпълнението на Котияр и простотата на целия филм, го правят едно от най-успешните заглавия на последното десетилетие.

"Младост" (Youth, 2015)
"Третата възраст не е за лигльовци", казва легендата Бети Дейвис. А филмът на италианския режисьор Паоло Сорентино ни показва защо това е така. Майкъл Кейн е в главната роля. Той играе прекратил кариерата си композитор на класическа музика. Той е отседнал в луксозен хотел, където се запознава с Мик Бойл (Харви Кейтъл), холивудски продуцент, който се опитва да се завърне в бизнеса. Двамата се сприятеляват и прекарват дните си заедно. Споделят си спомени, вглеждат се миналото и откриват, че спомените избледняват и кротко се примиряват, че нищо добро не ги чака. Какво се случва, когато прекрачим прага на годините, когато вече не сме пълни с енергия? Какво занимава онзи, който смята, че вече не може да допринесе с нищо? На тези въпроси отговор може да намерим във филма "Младост".

"Tя" (Elle, 2016)
"Тя" е събитие в киното за 2016 г. И макар да няма и една година от премиерата на филма, той вече бетонира позицията си сред най-добрите филми от европейското кино. Пол Верховен е режисьор на психологическия трилър, адаптация по романа „Ох...“ на Филип Джиан. Историята е за жена на средна възраст, преследвана от неизвестен мъж, който я изнасилва в дома й. Заради своето криминално минало (или по други причини, които всеки зрител ще открие за себе си), тя решава да не докладва на полицията за случая. Плътността на образа на тази жена е до такава степен майсторски изградена, че персонажът, в комбинация с брилянтното изпълнение на Изабел Юпер, правят филма комерсиален и художествен успех. Настроението в него напомня за типа жена от златните години на Холивуд, когато героините на Бети Дейвис, Джоан Крауфорд и Катрин Хепбърн се изправят пред непреодолими предизвикателства, но не се предават, а продължават напред. По всичко личи, че "Тя" ще има дълъг живот на европейския кинохоризонт, за щастие на ценителите на доброто кино.

"Едит Пиаф: Животът в розово" (La vie en rose, 2007)
Оливие Даан - режисьор, Марион Котияр в главна роля, а Жерар Депардийо в поддържаща и за отправна точка - животът на символа на Франция – Едит Пиаф. Какво друго може да очакваме от тази комбинация освен вечен шедьовър на европейското кино? Необикновената история на момичето, отгледано в публичен дом в бедната част на Париж, покорило най-високите върхове в музиката и трагичния й край след това е разказана по такъв начин, че приковава зрителя и оставя следа, каквато само истинското изкуство може да остави. Лентата е дълга два часа и двадесет минути и въпреки това филмът не "натежава" в нито един момент. Верен на фактите и събитията в живота на Едит Пиаф, Оливие Даан ни предлага гениална трактовка, която е еталон за биографичния жанр (нещо, което не може да се каже за другия му биографичен филм "Принцесата на Монако").

"Любов" (Amour, 2012)
Безспорно една от най-добрите продукции на френското кино за последното десетилетие, филмът на Майкъл Ханеке спечели "Златна палма" на фестивала в Кан и беше номиниран за Оскар за най-добър филм – признание, което малко европейски заглавия получават. Историята, която разказва за възрастна двойка, Ан (Емануел Рива) и Жорж (Жан-Луй Тритиньо), бивши учители по музика и музиканти, които живеят в Париж, а дъщеря им (Изабел Юпер) в чужбина. Задълбочено и детайлно режисьорът създава история за това какви форми приема любовта в една възраст, в която повечето хора не вярват, че съществува. Изпълненията на актьорите само доказват непреходността на таланта им, маркирайки кариери продължили десетилетия.

"Великата красота" (The Great Beauty, 2013)
Филмът по сценарий и режисура на Паоло Сорентино разказва историята на богат възрастен мъж, който прекарва живота си в преследване на удоволствието. В стила на Фредерико Фелини режисьорът пресъздава стремежа към вечната младост и хедонизма. Нещо обаче се пречупва в изморената от светските суети душа на главния герой (Тони Сервило) и той предприема едно от най-опасните пътешествия – това към самия себе си. Още с появата си италианският филм предизвика бурни реакции на одобрение, а критиците дори го сравниха с шедьоврите на Фелини и Роберто Роселини. И това не е пресилено. Защото филмът се вглежда надълбоко в човешката душа, изследва хаосът и нестабилностите по начин, по който само добрите европейски заглавия могат.

"Синьото е най-топлият цвят" (Blue is the Warmest Colour, 2013)
Поредният носител на престижната „Златна палма“ в Кан. Но в случая не отбелязваме това, за да докажем, че филмът е добър. По-скоро наблягаме на това, че в този случай субективното (наградите) и обективното (широката публика) са на едно мнение. При появата си филмът е залят от критика към лошите условия на работа по време на снимките и силното застъпване на темата за хомосексуалност. Въпреки всичко той е международно признат и критиците го определят като едно от най-добрите заглавия на годината. Силната история на гимназиална ученичка, която се влюбва в студентка по изобразително изкуство не е просто кино. Филмът успява да улови темите за първата любов и за различите видове любов така, че да накара зрителя да излезе извън зоната си на комфорт, да спре на ръба на възмущението и отвращението, но след финала да бъде променен. Целта на филма, повече от успешно постигната. В края на краищата европейското кино винаги се е стремяло да бъде повече изкуство отколкото стока, а нима основната идея на изкуството не е да ни променя?