„Франц“ на Франсоа Озон – войната, на която всички сме жертви
„Докато се подготвях за филма, осъзнах, че ако разкажа тази история в черно-бяло, ще я направя по-силна и по-реална. В крайна сметка нашите спомени от войната са в черно и бяло. Сметнах, че това ще е добър начин да пренеса зрителя още по-дълбоко в историята“.
Това разказва Франсоа Озон за своя филм „Франц“. Той е режисьор и сценарист на френско-немската продукция, която се появи в България на София филм фест – месеци след световната си премиера през септември 2016 г.
Филмът провокира сетивата и ума, дава отговори, а след това безмилостно поставя нови, по-тежки от предходните, въпроси. Европейско, некомерсиално кино, без ярки зрелища.
И този път известният режисьор отстоява мястото си на европейския кинохоризонт. Сред успешните му проекти са филмите „8 жени“ (8 femmes, 2002), „Басейнът“ (Swimming Pool, 2003) и „Време за раздяла“ (Le temps qui reste, 2005), а за последния си филм, „Франц“, беше номиниран за нагрaда „Сезар“ най-добра режисура и сценарий. Верен на стила си, той отново представя по задълбочен психологически една история за страданието, битката и вината.
„Франц“ е филм за вината и войната. Няма да сбъркаме, ако кажем, че е филм за вината от войната. Именно последствията от нея дават ход на събитията в тази история, предадена в черно и бяло. В нея се разказва за млад германец, загинал в окопите във Франция.
Началото на филма потапя зрителя в реалността в Германия след Първата световна война. Озлобено население към всичко, имащо каквато и да било връзка с Франция, скърбящи родители и типичната за германците организираност, сдържаност и стоицизъм. Родителите на младия Франц са приютили неговата годеница и те с грижат за нея като за своя дъщеря – тя е единствена връзка с починалия им син.
Всичко обаче се променя, когато един ден младият французин Адриан Ривоар (Пиер Нине) поставя цветя на гроба на Франц. Той напълно целенасочено влиза в живота на семейството и го преобръща, воден от вината.
Прятел на Франц от времето преди войната, Ривоар разказва за последните години от живота на младия мъж, преминали във Франция. Родителите и годеницата Ана, успяват да избягат от ужасяващата и студена реалност и отново да бъдат със детето си. За Ана обаче границите на реалното и разказаното се размиват. Събитията й донасят тежки разкрития за смъртта и живота на годеника й, пътуване в търсене на ново щастие, лъжи и накрая – нов живот.
Това, с което Франсоа Озон успява да впечатли публиката, е достоверността на филма. Реалността в следвоенните Германия и Франция е изобразена не само чрез добрата сценография, но и чрез точното улавяне на поведенческите типове, характерни за епохата и местата на развитие на действието. Към тази достоверност добавяме и цветовете на филма – класическите черно и бяло. Не само цветове на остарялото, на миналото, но и белег на спомените.
Зрителят има усещането, че спомените на персонажите излизат от екрана и се пропиват в салона. На моменти това става без никакъв диалог, благодарение на напрегната атмосфера.
Кадър от филма „Франц“
Изпълненията на актьорите Пиер Нине и Пола Бер са лишени от преиграване и дават възможност на зрителя възможност да разбере мотивацията на персонажите. Още едно предимство на филма е това, че е на два езика – немски и френски. Смяната на езицитев точните моменти, добавя ново ниво на комуникация между героите, съвсем различно от предишното. От едната страна е немската действителност на реалното, а от другата магията на френската реч, тайният език на Ана и покойният Франц.
Филмът напомня, че всички носим вината в себе си и се борим с нея по същия начин както героите от филма. Всички ние сме жертви на войните, в които се оказваме включени дори несъзнателно, дори без да искаме. Филмът обяснява какво е да си длъжен да мразиш някого без причина. Той дава поглед и върху омразата между някои нации – насадена или наследена.
