Ева Грийн, Тим Бъртън и чудатите деца
Новият филм на Тим Бъртън „Домът на мис Перигрин за чудати деца“, който адаптира първата част на трилогията детски фентъзи книги на Рансъм Ригс, беше чакан дълго и с интерес. Може би, защото от последната работа на Бъртън като режисьор – филмът Big Eyes, са минали две години, през които той е продуцирал една Алиса, която все така не става.
Романът на Ригс е забавна и любопитна история, който в основата си е по-скоро детска книга, и въпреки по-фрийк тематиката си, някак не успява да излезе от клишето на елементарната фентъзи литература.
Идеята обаче е великолепна и Ригс успява да заложи няколко интересни сюжетни хватки в нея. Той не успява да развие удачно и с наслагване всичките си хрумки и затова трилогията му си остава страшна комерсиална литература за деца, но има страхотен потенциал и ударно начало.
Освен това книгите на Ригс са най-малкото изключително впечатляващи визуално. Той вкарва снимки и визии в историята си, без които „домът за чудати деца“ не би бил това, което е. Снимките, приложени на определени места в книгата, изглеждат плашещи и на моменти като от стар филм на ужасите.
Когато видиш визията, която авторът е заложил изначално, ти става ясно, че най-логичният избор за режисьор на евентуален филм, трябва да е именно Тим Бъртън.
Бъртън е човекът, който може да превърне вълшебния ти сън в безобразно гротескна приказка и тя да е красива по своему. Бъртън е великолепен аниматор, който разчупва клишетата за добро, зло, красиво, грозно и прави филми за светове, в които само мрачните мечтатели биха имали смелостта да стъпят.
Само във филм на Тим Бъртън може да видите мъж с ръце-ножици и това да не е странно, куче Франкенщайн, скелет-романтик и живи трупове, които не желаят да изядат мозъците ви. Бъртън борави с клишетата на хорър и анимационното кино като майстор, вкарвайки уникалния си почерк навсякъде. Неговият полу-луд, анимационен и на моменти театрален похват, е онова, което му е спечелило световна слава, две номинации за „Оскар“ и куп вдъхновени хора, които днес искат да правят анимации като неговите.
Анимационното кино е изкуство, което малко пораснали хора харесват истински. За верните киномани обаче анимацията е онзи жанр в седмото изкуство, който може да те изненада. И Бъртън има огромен принос в това. „Кошмарът преди Коледа“ е майсторство в рисуваното визуално изкуство и 23 години след създаването си е все такова удоволствие за гледане. Макар Бъртън да не е негов режисьор, а аниматор и автор на историята, почеркът му е във всеки кадър.
Тим Бъртън има уникален поглед към света и киното му е начинът, по който и другите могат да го видят.
За последните години обаче много хора започнаха да се чудят дали онази искра, която Бъртъновата визуална композиция пали в зрителите си, не е изчезнала завинаги. Последните опити на Тим Бъртън като режисьор са по-скоро слаби, наистина красиви и визуални, но скучни и стандартни филми. Изключение прави почти книжно-комиксовия „Тъмни сенки“, който обаче не успя да се пребори за по-голямо и достойно внимание от феновете.
Но пък именно в него Бъртън за първи път работи с разкошната и сочна Ева Грийн. Четири години по-късно, те се срещат отново, за да вдъхнат живот на първата част на романа на Рансъм Ригс.
Кратката история…
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ разказва за младия Джейк, който губи дядо си при нелепи обстоятелства – той вярва, че любимият му роднина е убит от чудовище. За да преодолее травмата и състоянието си на постоянна тревожност, Джейк е изпратен да открие сиропиталището, в което дядо му е израснал – из тучните кални полета на Уелс – и да се убеди, че историите, които дядото е разказвал – за чудати деца със специални способности – са просто измислица. И в този ред на мисли – чудовища-убийци също не съществуват. Там той открива именно обратното. Запознава се с мис Алма Перигрин и нейните чудати деца – които прожектират сънища, палят огън с ръцете си, съживяват мъртъвци, летят и правят още куп странни и великолепни неща. Те са заключени в капсула на времето през далечната 1943 година, но биват принудени да напуснат дома си, заради зли сенки, които живеят, за да намират такива като тях, да ги убиват и да изяждат очите им.
Подходът на Бъртън към шантавия свят на Рансъм Ригс е визуален, красив, цветен и многоликов спектакъл. Филмът е като зелена приказка, в чийто център стои дългокраката Ева Грийн, с черно-синя коса, захапала дълга лула, оградена от хубава музика, странно-красиви персонажи и един Самюъл Джаксън.
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ може да се похвали и с няколко наистина жестоки анимационни сцени, които само Бъртън би могъл да направи. Филмът има класна, пищна визия и строен, приятен, приказен разказ. Но, за съжаление, всички тези неща не могат да замажат плоския и на моменти пресолено романтизиран и дори елементарен сюжет на Ригс. За разлика от други режисьори, които адаптират детски книги, тук Тим Бъртън и сценаристът Джейн Голдман, не успяват да надградят над по-скоро елементарната и cheesy история, която романът предлага. Което е направо жалко.
Точно обратното. Промените, които те правят, най-ярки и отличителни на финала, са по-скоро груби, неприятни, нелогични и стоят като лоша кръпка в целия тон на филма.
Бъртън и Джейн Голдман тотално пренаписват последните страници от историята на Ригс, за да се застраховат. Ако втора и трета част няма, те искат да завършат тази логически. Което е в реда на нещата разбира се, стига да го направиш като хората. Вместо да дообогатят персонажите и да работят с основата заложена от Ригс, те вкарват сълзлива любовна история, леко пренасилен приключенски дух и помпозност, както и тотално немотивирани и излишни батални сцени.
„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ скача в двете крайности – от мистериозна фентъзи история с неочаквани обрати и персонажи, се превръща в любовен приключенски комерсиален филм, който няма време да се занимава с всичките си персонажи и онова, което им се случва, затова половината биват зарязани някъде из историята. Въпреки батълите, великолепните анимационни моменти и ах, тези прекрасно красиви жени, които живеят само в световете на Бъртън, филмът си остава лековата детска приказка с повече комерсиално, отколкото кинаджийско достойнство.
Но пък е прекрасен за следобед. Пък и Ева Грийн е жена, заради която си заслужава да отидеш на кино. Дори и за да гледаш детските измишльотини на някакъв американец.
