Енио Мориконе и неуловимият Оскар

Италианският композитор Енио Мориконе е член на един клуб, към който професионалистите от филмовата индустрия не желаят да принадлежат. В него са и гуруто на мистрерията Алфред Хичкок, и втората най-голяма филмова звезда в историята на киното Кери Грант, и легендарният синеок холивудски актьор Питър О`Тул. Те, както и маестро Мориконе, изглежда бяха обречени никога да не спечелят Оскар в открита конкуренция.

След като получава наградата за цялостно творчество през 2007 година и 5 пъти преди това е номиниран за престижния приз, златната статуетка остава неуловима мечта за легендарния композитор.

До 2016 година – триумфална година за маестро Мориконе.

Съдбовният, музикален път на композитора, който той извървя в рамките на половин век, го отведе до сбъдването на мечтата му – Оскар в конкуренция с Джон Уилямс, авторът на музиката към „Междузвездни войни: Силата се пробужда“. Наградата посвети на съпругата си Мария, с която са заедно от 1956 година.

Евентуален провал на Мориконе в преследването на Оскар би бил скандален. Особено поради факта, че въпреки фанфарите за Джон Уилямс и романтичните излияния на Бърнард Хърман, нито един от тях не успява да осъзнае как всъщност работи филмовата музика. Музиланите фрагменти, които Мориконе нарежда за спагети уестърните на Серджо Леоне, са допълващ се микс от остри, дори ръбати орнаменти и чувствени, дори сладки мелодии. Веднага може да се сетите за неизменните рингтонове – мелодията с хармоника от „Имало едно време на Запад” и саундтракът на култовия мафиотски сериал „Октопод” от 1984 година.

Иначе казано звучат като нищо друго освен… кино.

И макар критиците да осъзнават това, той бе обезпечен с 5 номинации за Оскар и почетна награда през 2007 година за цялостно творчество. Но никога шедьоврите му не са почетени в открита конкуренция.

Но приказката за маестрото си е в класически вариант с хепи енд. Поуката е никога да не се отчайваме и да не казваме „никога”. Защото работата на Маестро Мориконе за Куентин Тарантино и „Омразната осморка” го превръща в любимец на критиците.

И точно когато е на върха на триумфа… Мориконе едва ли вече се интересува чак толкова от наградата.

„Не искам и да мисля за това“, казва той. „Бил съм номиниран пет пъти и съответно съм бил разочарован във всеки един от тях. Никога не получих Оскар за конкретен филм. А сега вече просто работя усилено и не мисля за това”, коментира след церемонията Мориконе.

Говорейки с помощта на преводач, маестрото, който вече е на 87 години, някак не се смее щом се стигне до темата. По време на интервюто оставя горчивото впечатление, че колкото и да прикрива това, все още му пука. Макар и малко.

Когато стане дума за загубата на статуетката през 1986 година, когато е номиниран за музиката към филма „Мисията” в съревнование с Хърби Хенкок и саундтрака за филма „Около полунощ”, Мориконе не може да скрие раздразнението си. Журналистическите въпроси сякаш предизвикват буря и тъмни облаци надвисват над лицето на композитора. „Вярно е, бях ядосан”, дори леко потропва Мориконе. „Публиката в театъра извика, когато бе обявен победителят и това не бях аз. Те също бяха разочаровани”, спомня си маестрото. „Хърби Хенкок бе създал едва 50% авторска музика за филма. Останалата част се състоеше от песни, избрани от Хърби. Не беше честно. Хърби е голям пианист и композитор, но музиката му не е 100% оригинална. Аз напуснах залата веднага. Бях доста ядосан. Публиката продължаваше да негодува”, спомня си Мориконе.

Той е писал филмовата музика за над 500 продукции. В повечето интервюта темата за „преследването” на неуловимия Оскар предизвиква двусмислено мрънкане от страна на маестрото и той като че ли изтръпва от всяко следващо журналистическо питане.

И все пак Мориконе до ден-днешен не знае правилния отговор на въпроса кое е по-добре – Оскар за цялостна кариера или за конкретен филм. Не споделя и дали е ядосан заради факта, че не побеждава в конкуренция, или заради това, че не е получил най-висшата похвала на киноелита. След дълго преследване на статуетката Хичкок бе споделил, че би искал да спечели „веднага” Оскара, докато Питър О`Tул кисело бе коментирал, че в подобни ситуации наградата е по-ското утешителна.

„За един режисьор получаването на Оскар е важно”, казва по темата Мориконе. „Но има и нещо друго. Самото номиниране и поставянето на един филм на опашката неминуемо оставя впечатлението, че лентата ще получи много награди, които не е заслужила – същото е и с музиката. Аз приемах Оскара като признание за това какво моята музика означава за киното. Някак си се разминах в това си очакване”.

Откъде да започнем…

Малко преди да грабне Оскара си, Мориконе получи своя звезда в Алеята на славата. Най-точното описание за творческия му път направи самия той на юбилеен концерт в Дъблин. Неслучайно Мориконе избра датата 14 февруари. „Свети Валентин” той прекара с най-голямата си любов – музиката, с която празнуваха 60 години заедно.

Откъде започна концерта, ли? От началото на творческия му път, но само за да изредим шедьоврите му сигурно ще ни трябва месец…

И все пак началото е през 1964 година, когато започва прочутото си сътрудничество с режисьорите Серджо Леоне и Бернардо Бертолучи.

През 1965 г. пише музиката към „За шепа долари” на Серджо Леоне, а по-късно и към други спагети уестърни.

До 1968 година г. той буквално редуцира работата си извън киното, като написва музика за над 20 филма.

Следва работа с Брайън де Палма по филмите „Недосегаемите” и „Жертвите на войната”. Композирал е музика за майстори като Дарио Ардженто и Пиер Паоло Пазолини. Същевременно усвоява тънкости в подбора на музиката, която се изпълнява на концертите му. „Имам толкова много музика, че ми трябват часове за да избера какво да представя. В повечето случаи е смесица от любимите ми парчета и фаворитите на аудиторията ми. Винаги има нещо ново, има нещо, което публиката очаква да чуе, както и нещо добре познато” .

Да представя най-добрите си композиции не го изчерпва, споделя Мориконе. Не слиза от сцената без аплодисменти със звук на камшични удари и диви викове по време на познатите мелодии от „Добрият, лошият и злият” на Серджо Леоне. „Нямам проблем да свиря една и съща музика отново и отново. Но обичам да вървя напред. Трудно избирам фрагментите, но не мога да пропусна саундрака, правен за Серджо Леоне, и някои фрагменти от „Мисията” на Ролан Жофе. Дори когато отвътре ми идва да свиря друго”, споделя Маестрото.

Джаз и тромпет

Животът на Енио Мориконе не трябвало да протече по този звезден начин. Като син на музикант, Енио учи тромпет в Националната академия на Санта Чечилия в Рим. Подготвят го за композитор за концертна зала. Той свири и в джаз оркестър и постепенно започва да твори музика за популярни събития.

През 1964 година Мориконе е част от влиятелен оркестър, с който правят колетивни музиклани експерименти Gruppo di Improvvisazione di Nuova Consonanza.

Ако нещата бяха се развили според първоначалния план, Енио Мориконе можеше да се превърне в италианския Джон Адамс. Създаването на музика за филми обаче, му идва отвътре. Тя наистина не е част от изконния му път. Това просто е негова съдба.

По времето, когато работи за филма „За шепа долари” на Леоне, той все още е в родната Италия. Саундтракът обаче, привлича вниманието на света към него и дава началото на едно от най- важните партньорства в киното. Филмите на Леоне биха били немислими без странната, красива, понякога супердинамична, сладка музика на Мориконе.

А защо двамата работят добре заедно разказва самия Енио Мориконе: „Помагаше фактът, че филмите бяха много успешни. На второ място, Серджо има много добър вкус за правилната музика зад кадър. На трето място, публиката усеща музиката. Това не винаги е така. Той успява да регулира сроковете, силата на звъка. Снижава някои звуци, така че може да ги чуе само той”.

Оказва се, че Мориконе не се сеща за режисьор, с когото е работил трудно. Дипломатично казва, че някои режисьори са твърде ревниви от успеха на музиката. „Ако аудиторията поздрави филма за качествената музика, някои от тях биха били сериозно разочаровани. Мислят си, че музиката е по-добра от филма”, разкрива Мориконе от кухнята.

Новите хоризонти

Никой друг не звучи като Мориконе. През 60-те години, в които твори, той е вдъхновил стотици композитори, но никой не успява да дублира уникалната му бленда и да свири авангардните му мелодии с такава лекота. Мориконе едва ли всъщност си е представял, че музикалната тема от „За шепа долари” ще му открие нови хоризонти. „Никога не съм си мислил, че създавам нещо революционно. Въпреки че се стремя всеки път да създам нещо различно и качествено. Надявам се да носи моя почерк, но не се стремя да съм революционер в жанра”, разкрива маестрото.

Така постепенно работата на Мориконе му носи доверие и авторитет. Нищо в поведението му не показва намерения да се оттегли. Победата на Оскарите само внася още огън в неостлабващата му жизненост. „Преди да напусна консерваторията, амбицията ми беше да пиша музика за концертна зала. Не исках да бъда в услуга на друго изкуство. Така че на 35 години си казах, че когато стана на 40, ще спра да пиша филмова музика. Казах си същото, като станах на 50, 60 и 70 години. Сега съм сигурен, че на 90 ще спра да пиша музика за филми. Ха!”, смее се композиторът.

Да се надяваме да не спази обещанието си поне още един път.