“Бохемска рапсодия“: Добър ли е? По-скоро не. Трябва ли да се гледа? Определено да!

Как се става легенда? Как се пресъздава животът на една легенда? Как се пише ревю на филм за една легенда?

Три въпроса, които нямат отговор. Легендите са легенди. Точка. Няма рецепта. Те се раждат веднъж, живеят веднъж, оставят вечна следа. Мащабът на величието им предопределя невъзможността творчеството, живота и наследството им да бъдат пресъздадени под форма, която да достигне тяхното величие.

Предвид това, беше очаквано филмът „Бохемска рапсодия“ на режисьора Браян Сингър да е далеч от величието на бандата Queen и вокалиста й Фреди Меркюри, чиято история се опитва да разкаже.

Все пак говорим за една от онези легенди, до чието име дори самата дума „легенда“ звучи като етикет. Езикът не достига за Фреди, а както става ясно от „Бохемска рапсодия“, средствата на киното също не са достатъчни.

Но докато критиците се надписваха за лошите страни на филма, продажбите от билети вече възлизат на 176 231 300 долара*. Оказва се, че не е необходимо много – достатъчно е да пуснеш 10 песни на Queen на хубав фон, с прекрасен актьор и добър оператор и публиката ще бъде доволна.

И защо да не е? И тя, и критиците имат право. Защото ако трябва да синтезираме усещанията след напускането на киносалона, те са следните: Добър филм ли е „Бохемска рапсодия“? По-скоро не. Трябва ли да се гледа – определено да!

Най-слабото място на „Бохемска рапсодия“ е неговият сценарий, дело на Антъни Маккартън. Сценаристът на филми като „Теория на всичко“ и „Най-мрачният час“ този път предоставя материал, който за разлика от горните две, е лишен от най-основното – тема. Така и не става ясно за какво е този филм и какъв е акцентът, който го обединява.

Виждаме обобщената история на Фреди, в която са показани самостойни един от друг конфликти, но те остават или неразрешени, или недоразказани. Или, в по-лошия случай, разрешени някак от само себе си – с една-единствена реплика от Фреди. Но една „мъдра“ мисъл не може да сложи край на конфликта между Фреди и баща му, например.

Като резултат от това пред нас стои сценарий, който само се плъзга по повърхността на океана, наречен Фреди Меркюри. И не просто се плъзга по нея, ами директно прескача определени периоди и фактори, които са решаващи за формирането на личността му, като бохемския живот, включващ много наркотици и секс. Проблемът не е в самото им непоказване или в абсурдната критика „той не е показан достатъчно гей“. Проблемът е, че с пренебрегването на тези неща се губи част от същината на историята.

От целия филм разбираме единствено, че Фреди е велик – факт, който е добре известен на всички. А защо, как, по какъв път – това разбираме само донякъде.

И пак, както при повечето несъвършени филми, ако забавиш продукцията прекалено дълго, трудно ще излезе качествен продукт. От новината, че ще има биографичен филм за Queen през 2010 г. до премиера изминават 8 години. В тях се случват редица промени в екипа, най-пагубната от които е замяната на Браян Сингър с Декстър Флечър. Вторият сяда на мястото на Сингър след като 2/3 от филма е заснет и работата му е предимно на ниво монтаж. Не знаем как би изглеждал филмът, ако беше изцяло дело на Сингър, но имаме предчувствието, че без това сътресение и задачата на Флечър да довършва концепцията на Сингър щяхме да гледаме нещо по-добро.

И все пак „Бохемска рапсодия“ не е филм, лишен от достойнства и най-голямото такова се казва Рами Малек. 37-годишният актьор се справя повече от убедително с ролята и успява да предаде на практика повече отколкото е заложено в сценария – вътрешния свят на героя, неговите колебания, отчаяния, маниерите му, катаклизмите. Без майсторството му тези нюанси, открояващи се най-ясно в моментите на мълчание, биха могли да се слеят с общия фон. С играта си обаче Рами Малек „спасява“ филма. Той интерпретира Фреди, а не го имитира, което прави изпълнението му едно от най-добрите мъжки изпълнения на 2018 г., които сме видели досега.

„Бохемска рапсодия“ не успява и няма как да успее да се срещне с мащаба на таланта на Queen. Подобни „критики“ са неоснователни. Не бива да очакваме това от него. Той е такъв какъвто е.

Впрочем едва ли някой биографичен филм, посветен на велик творец, може да срещне реалния му мащаб. Нима например „Животът в розово“ (сам по себе си великолепен филм с великолепна актриса в главната роля) може да стигне гения на Едит Пиаф? Разбира се, делящите се условно на две групи фенове имат право. Едните няма да го харесат, защото прекалено ревностно „обичат“ групата, на другите пък им е достатъчно да чуят няколко акорда от любимата си песен, за да ръкопляскат по време на финалните надписи. И едните, и другите са прави… и това също говори добре за филма.

Както казахме в началото, „Бохемска рапсодия“ трябва да се гледа. Защото макар и с много пропуски, успява да разкаже историята на Queen и техния вокалист. Определено несъвършен, но съдържащ част от пламъка на групата. Защото, колкото и да е анестезирана историята, все пак тя пробужда нещо в зрителя. Нещо, на което само най-великите творци са способни – да ги обикнеш.

*данните са на Box Office Mojo, актуални към 09.11.2018