„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук.