A Bigger Splash: Потопи се дълбоко и не дишай!

Сексът в киното е необятна и същевременно поизчерпана тема. Нищо не е останало скрито от големия екран. Все пак колко необятно може да е едно сексуално изживяване? Не чак толкова. При човешките чувства и взаимоотношения е точно обратното. Когато си мислиш, че си видял, чул и разбрал всичко, че ей сега можеш да поставиш хората в рамки, се появява онова малко нещо, което ти казва, че не си прав.

„Голямото плискане“ е последният филм на италианския режисьор Лука Гуаданино. Той казва именно тоеа – че не знаеш нищо за хората и за това, на което те са способни.

В него има и чувства и секс, като едното е повече от другото. Опитайте се да познаете кое!

В „Голямото плискане“ сексът просто дообогатява взаимоотношенията. Филмът е повлиян от френската класика „Басейнът“ от 1969-а с Роми Шнайдер и Ален Делон.

Човек е способен на всичко и Ален Пейдж, автор на оригиналната история на „Басейнът“ и съответно – на „Голямото плискане“, знае това най-добре. И по-важното, знае как да го използва, за да разкаже интересната и леко плашеща история за група хора, събрани на едно място, които искат да се унищожат един друг, но вместо това похапват, пийват и се смеят. Като аристократи на война.

„Голямото плискане“ се различава от „Басейнът“ обаче, най-малкото с това, че е доста по-динамичен, позволява си да използва повече голота, повече различни локации, малко повече динамика между персонажите. И най-готиното – оставя те да се чудиш дали наистина се е случило, това което си мислиш, или май бъркаш.

„Голямото плискане“ разказва за двойка – Мариан и Пол, които прекарват ваканцията си на малък отдалечен остров в Италия. Мариан, рок звезда, се възстановява от операция на гърлото. Всичко е мирно и спокойно. Двамата правят секс, пекат се чисто голи и се мажат с кал. Не говорят.

Единственото, което зрителят вижда, са голите дълги крака на Тилда Суинтън и прекрасния задник на Матиас Шонартс. За разлика от „Басейнът“, тук основните персонажи не изглеждат похотлива, прелъстителна двойка красавци – какъвто е случаят с Роми Шнайдер и Ален Делон, които са направо на ръба на перверзници дори. Не, Суинтън и Шонертс имат друг тип химия.

Спокойствието им обаче е нарушено от Хари и Пен – бивш любовник на Мариан и неин дългогодишен мениджър и неговата пораснала дъщеря. Във филма на Лука Гуаданино похотта идва именно с тях. Ралф Файнс е истеричен и същевременно великолепен в ролята на нахакания женкар Хари. Той е почти непоносимо перверзен в желанието си да си върне Мариан на всяка цена.

„Той няма ограничения“, казва за него в един момент Тилда Суинтън, когато става въпрос, с кого Хари би спал и кого би пропуснал.

От другата страна, гордо стои дъщеря му Пен. Малка, сочна и похотлива като Лолита. Тя е отегчена от живота, мисли си, че е видяла и чула всичко, че възрастните не могат да я изненадат с нищо. Докато не решава да прелъсти половинката на Мариан – Пол. Дали го прави, за да разчисти пътя на баща си, или защото така й е щукнало, е въпрос на интерпретация.

По тези дребни детайли ще различите „Басейнът“ от „Голямото плискане“.

Дакота Джонсън е почти прекрасна в ролята на досадната, стандартна Пен, която сваля мъже, както само малките момиченца правят. Тя е толкова подвижна и плътна, че винаги я забелязваш, дори когато просто стои в ъгъла на сцената. Тя е като досаден обрив и сърбеж, от който не можеш да се отървеш. Ролята й пасва. Да, има я гола, в случай че някой се чуди, но това не би трябвало да е някаква голяма изненада. Само се надявам Дакота Джонсън да не влезе в кривата на актрисите, които каквото и да правят, просто им се налага да си свалят гащите в един момент, за да ги има в някой филм. Смятам, че тя може да даде повече на киното въпреки „Петдесет нюанса сиво“. „Голямото плискане“ е едно от доказателствата за това.

Мариан, Пол, Хари и Пен започват играта на секс, нерви, котки и мишки. Гонят се из италианското селце и из басейна и вилата. Гледат се голи, свалят се, говорят за миналото, правят си мръсотии. Напрежението неусетно се натрупва.

И както се случва в по-добрите драми, избухването води да промяна в основните участници в играта, като за всички останали животът просто продължава.

„Голямото плискане“ е интересна симбиоза между онези лоши неща, които просто ти се случват в живота, и човешкото коварство, което те тласка към тях.

Накрая обаче, изводът е един. Няма нищо, което да е чуждо на човека и всеки е способен на всичко. Просто трябва да му кажеш, че ще му се размине.

„Голямото плискане“ има още две прожекции на София филм фест и ако имаме късмет, ще продължи да се излъчва и в отбрани кина. Иначе препоръчвам и „Басейнът“. Един Ален Делон никога не е излишен.