Всъщност никой военнопленник не иска да избяга от лагера си
Последното нещо, което лидерът на ескадрила Лен Трент се надява да види, когато излиза от тунела, е пушка, треперещо насочена към него от германски пазач. Докато бавно пълзи по снега, Трент чува глас, обзет от паника, който идва от гората на няколко метра. „Не стреляйте! Не стреляйте!“ – извика гласът. Той е на неговия колега, лидера на ескадрила Лорънс Ривел-Картър, който се опитваше Трент да не получи куршум в главата.
Думите на Ривел-Картър ни най-малко не успокояват пазача, който веднага стреля предупредително във въздуха. Трент изскача от тунела и вдига ръце. Сега е най-подходящия момент да изпробва немския си.
„Nicht scheissen!“ извика той. „Nicht scheissen!“
Пазачът изглежда объркан. Вместо да немската дума за „стреляй“ („schiessen“), Трент молеше пазача да не дефекира…
Друг избягал – лейтенант Майкъл Шанд – решава да се възползва от настаналото объркване и да избяга в гората. Стражът, реагира твърде бавно и просто изсвирва след него, докато се старае да държи пушката си насочена към Трент и Ривел-Картър, както и към още двама други избягали, появили се от тунела.
За тези четирима мъжете опитите им да избягат от прословутия лагер за военнопленници Щалаг Луфт III приключват почти веднага след като почват. Но докато чакат да бъдат отведени за разпит, 76 други бяха успели да избягат и направиха всичко възможно да се върнат у дома и след това да се присъединят отново към битката срещу нацистите.
Историята за случилото се през нощта на 24 срещу 25 март 1944 г. и през следващите седмици е добре известна на мнозина. Обезсмъртена от филма от 1963 г. с участието на Стив Маккуин и Ричард Атънбъроу, както и в безброй книги и документални филми, „Великото бягство“ е част от модерната национална митология на Великобритания, наред с други важни операции като Дюнкерк и Десанта в Нормандия.
Въпреки тази слава, тъжната и неприятна истина е, Великото бягство е всичко друго, но не и велико. Вместо това трябва да се разглежда до голяма степен като провал – като самонадеяно упражнение, което излишно рискува животите на млади хора и постига точно обратния ефект на предвиденото. По думите на един военнопленник, това е „акт на военна лудост“, който довежда до 50 заловени бегълци и не добавя и грам помощ към военните усилия.
Паметни плочи с имената на убитите при бягството от Щалаг Луфт III
Благодарение на образа им във филмите, ние смятаме военните затворници за здрави момчета, жадни да избягат винаги, когато им се отдаде и най-малката възможност. Самите лагери, макар и да имат доста елементарен вид, изглеждат относително удобни и преобладаващата атмосфера е като в държавно училище, само че в гората.
Този портрет е сериозно подвеждащ. Лагери като Щалаг Луфт III – който е създаден не кой да е, а от ръководителя на Луфтвафе, Херман Гьоринг, за да приютява свалени офицери от военновъздушните сили – са ужасни места. Храната е минимална и до голяма степен неприятна – едно немско ястие, наречено „рибено сирене“, е особено мразено – а спалните помещения стават все по-претъпкани и нехигиенични, тъй като повечето затворници влизат в лагера в по-късните етапи на войната. Дори в по-спокойни периоди, докладите на инспектори от Червения кръст показват, че много затворници страдат от проблеми с психичното здраве, породени от чувство за провал, скука, плен и клаустрофобия.
Изкушаващо е да се предположи, че много военнопленници искат да избягат, но всъщност изглежда, че повечето нямат каквото и да било желание да го правят. Въпреки че всички искат да се върнат у дома, само 1/3 всъщност искат да предприемат опити за бягство. Защо обаче, за разлика от по филмите, бягащите са малцинството?
Истината е, че освен плен, лагерът представлява и безопасност.
Ако сте в лагер, има напълно реални шансове да оцелеете във войната, за разлика от другарите, които все още летят с Ланкастърите над Берлин. Всъщност повечето свалени пилоти, които оцеляват и са заловени, никак не бързат да влязат отново в бомбардировач или изтребител. Поради тази причина мнозина отказват да спят на горното от двойните легла, тъй като редовно имат кошмари, че падат от небето. Защо да рискуват живота си като се опитат да избягат, само за да се наложи да се върнете към животозастрашаващи бомбардировки? Мнозина смятат, че вече са дали своята лепта. За тях войната наистина е приключила.
