Великите военни изцепки – Сръбският поход в България (1885г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 1885-та. В България ври и кипи. Разделено от безжалостния Берлински договор, българското землище е разпокъсано на пет части от Великите сили. Княжество България остава автономно владение, подчинено на Османската империя. Източна Румелия се превръща област със специален статут, намираща се под пряко подчинение на Портата. Македония е върната на Османската империя. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Сърбия заграбва Пирот, Враня и Зайчар. В София се настанява трайно справедливият стремеж за национално единение. Именно с тази задача, бивши революционни дейци се събират около Захари Стоянов и започват да изграждат мрежа от гимнастически дружества, чиято крайна цел е организиране на съединяването на Източна Румелия и България и последващо присъединяване и на останалите области.
Снимка: By Bulgarian head of state – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=786310
Съседните на България държави обаче не виждат нещата по същия начин. В Белград, Сърбия е крайно разочарована от изхода на Руско-турската война от 1877-78 г., но по съвсем други причини. Според сърбите, те имат изконно право над земите до р. Искър, евентуално без София. С оглед заграбването на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, Сърбия смята за редно да бъде компенсирана за сметка на българите. Придобиването на Пирот, Зайчар и Враня обаче не е достатъчно според тях. През 1878 г., войските им са напреднали до самата София и за крал Милан е разумно линията на настъпление да е и новата граница на държавата.
Зад грандоманската външна политика има и други причини. Страната е в икономически хаос. Недалновидната митническа политика превръща Сърбия във финансов васал на Австро-Унгария, а опозицията става все по-сериозна и критична. За капак на всичко, реформата в армията върви мудно и неефективно, не на последно място защото редица кадърни и опитни генерали са отстранени и заменени с верни на владетеля фигури. През 1883г., Сърбия официално се обявява за кралство, подпечатвайки окончателно независимостта си от Османската империя. Този ход носи известен престиж на Милан Обренович, но не е достатъчен да замаже очите на поданиците му за реалното състояние на тяхната държава.
Снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=124464
В тази напрегната обстановка, в началото на септември, 1885 г., българите обявяват своето Съединение и почти безкръвно (с една единствена жертва – б.а.), Източна Румелия и Княжеството се сливат в една обща държава. За стандартите на Европа, нейната площ си остава смехотворно малка. За стандартите на Балканите обаче, България изведнъж се оказва втората по големина държава южно от р. Дунав. Сърбите са потресени и гневни – не стига че претенциите им не са удовлетворени, но сега и техният нов източен съсед изведнъж става несъразмерно голям и заплашителен за техните интереси в Македония.
Милан настоява за териториални компенсации и заявява открито, че ако не ги получи даром ще си ги вземе със сила. В поредица от погранични инциденти в края на септември и през целия октомври на 1885 г., Сърбия реално хвърля ръкавицата. В София все пак се надяват, че Русия ще се намеси за да вразуми Милан. За българите, истинският враг е Османската империя, която не крие своето неудовлетворение и заплашва с изпращане на войска. Ситуацията е така напрегната, че основните български сили са съсредоточени по границата с владенията на падишаха, а срещу Сърбия е оставена скромна по размер войска, с идеята че Милан не би вървял против волята на Великите. Проблемът в София е, че тази воля не е ясно разчетена.
След краха на режима на пълномощията и изгнанието на Александър Батенберг след неуспешния преврат на русофилите, отношенията между Петербург и София доближават точката на замръзване. Същевременно, Австро-Унгария също насърчава Милан за да отклони сърбите от намеренията им спрямо Босна, Херцеговина и Хърватска. Де факто, двете велики сили, най-ангажирани с Балканите не биха имали нищо против, макар и по различни поводи, да видят как сръбските войски маршируват в София. Междувременно, сръбското военно разузнаване донася окуражителни новини – основните български сили са изтеглени в Тракия, а техните висши офицери-руснаци са отзовани обратно от властите в Петербург. Начело на българската армия остава средния офицерски ешелон, наскоро дипломирал се от Военното училище в София. Тази оптимистична картина засенчва реалните проблеми на самата сръбска армия и Милан вярва, че с едно решително настъпление в правилния момент, може да постигне съкрушителен и бърз успех, който окончателно да затвори устата на критиците у дома.
През октомври, в Сърбия е обявена мобилизация, която завършва в края на месеца и по границата с България е струпана 72 600 войска, разделена на три части – Нишавска армия (41 800 души), Тимошка армия (21 000 войници) и резерв от 8800 наборници. Планът е вихрено настъпление с основните сили към София и обсада и превземане на Видин. Самоуверения сръбски щаб няма някакви по-специални или задълбочени концепции за войната, която се очаква да е бърза разходка до София. На пръв поглед тази концепция е основателна – българите разполагат с под 17 500 души и тридесетина оръдия в своя Западен отряд, с който трябва да спрат сръбската армия. Нещо повече, силите на Милан са по-добре въоръжени и разполагат с по-нова и по-скорострелна артилерия от българите. По всичко изглежда, че сръбският крал ще получи своят мечтан военен триумф. Подобни са очакванията и на европейската преса, когато на 2-ри ноември, 1885 г., Сърбия официално обявява война на България.
Снимка: https://bg.wikipedia.org/w/index.php?curid=137141
През първите два дни на войната, сърбите превземат Босилеград, Цариброд, Трън и Брезник, изтласкват българите от Драгоман и достигат до Сливница. На пръв поглед не лоши успехи, постигнати с относително малки загуби. Проблемът се оказва далеч по-сериозен от колкото командирите на Милан усещат. Макар и да печелят няколко локални победи, те са постигнати срещу миниатюрни български отряди, всеки един от които се изтегля с бой, без да бъде разбит. Покритото разстояние не е особено значително и никъде по фронта не е направен решителен пробив, който да доведе до колапс на българските позиции.
В следобеда на 4ти ноември, 1885 г., основните сръбски сили достигат укрепените български позиции край Сливница. Ако те бъдат пробити, пътят към София остава открит. Междувременно, идват вест, че българите прехвърлят силите си от Тракия по спешност. Във време, в което няма адекватен ЖП транспорт, а модерните МПС-та все още не са измислени, разстоянието от близо 220 км между Сливница и границата с Османската империя предполага около седмица преход – предостатъчно време за постигане на решителен пробив. Трябва само да бъдат прекършени по-малочислените (при съотношение 2:1) бранители на Сливница. Лесно да се каже, трудно да се направи.
Боевете за Сливница започват още на 4ти привечер и продължават без прекъсване до края на 7 ноември. През цялото време сърбите запазват числено предимство от минимум 10 000 души. Въпреки това, българите правят невъзможното – първите отряди от Тракия пристигат не за 7, а за 3 дни. В края на деня на 7ми ноември, сръбските сили са окончателно разбити при Гургулят. Ден по-късно, българите окончателно поемат инициативата във войната и настъпват към Драгоман. На 12 ноември, само десет дни след началото на войната, всички сръбски войски по основното направление на военните действия са изтласкани обратно на сръбска територия. Остава само Тимошката армия, която обсажда Видин. В останалите сектори, българите преминават в пълно контранастъпление и разбиват една след друга сръбските отбранителни линии.
Снимка: By Original uploader was ЧерноризецХрабър at bg.wikipedia – Transferred from bg.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5523936
На 15 ноември, по-малобройната (ок. 42 000 души) българска армия, разбива ок. 65 000 сръбски бранители и превзема Пирот, сразявайки окончателно духа на Милан и неговите войски. Ден по-късно българите се готвят да щурмуват Ниш, но са спрени от австрийския посланик в Белград – граф Кевенхюлерн – Австро-Унгария заплашва да влезе във войната. Постигнато е примирие, подпечатано от Пиротското споразумение (9.XII.1885 г.) и последвалия Букурещки мирен договор (19.II.1886 г.). България извоюва бляскава победа, която слага точка на споровете за Съединението. За Сърбия остава горчивината на поражението и унижението на бойното поле. Милан така и не постига желаният положителен пиар и след три години на политически сътресения е принуден да абдикира в полза на сина си Александър I Обренович (1889-1903 г.)
