Великите военни изцепки – Прусткият поход (1711г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
В началото на XVIII век, Русия се впуска в драматичен и мащабен конфликт, наричан днес Великата северна война (1700-1721 г.) До 1708 г. обаче, инициативата във военните действия се намира изцяло в ръцете на руския опонент Швеция. След дръзка кампания, довела до разгрома на Дания, Русия и Саксония за по-малко от една календарна година, шведските войски окупират голяма част от Балтика и Полша. През 1708 г., шведският крал Карл XII (1698-1718 г.) се решава на дързък ход – събира най-опитните си войски и повежда поход към сърцето на Русия – Москва.
Свирепата зима прекършва духа на шведската армия и тя се изтегля към Украйна, където смазана от болести и липса на провизии прекарва зимните и пролетните месеци. В края на юни, 1709 г., Петър I придвижва своята многочислена армия срещу изтощените шведи и им нанася смазващо поражение при Полтава (27.VI), след което цялата армия на Карл XII фактически е заличена, а той с малцината оцелели бяга на османска територия и се установява в крепостта Бендер.
Снимка: By Paul Delaroche – Bildindex der Kunst und Architektur, object 00031228, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32937
През следващата една година, Петър I се заема да възстанови на трона в Полша своя съюзник Август II Ветин (1694-1733 г.), както и да върне обратно във военните действия Дания. Руснаците постигат значителни успехи в окупирането на балтийските провинции с оглед липсата на адекватни шведски сили, които да им се противопоставят. В края на 1710 г., пред Петър остава една единствена задача – да залови Карл XII. Руският ултиматум до Османската империя среща категоричният отказ на Портата да преговаря с Москва от позиция на силата.
Нетърпелив и самоуверен във възможностите на своята армия, Петър решава че ще преподаде на османците бърз урок по военна ефективност. За целта, още през зимата на 1710 г. започва подготовка за предстоящ поход на юг, като планът максимум на Петър е да напредне чак до р. Дунав и да се съюзи с войските на християнските княжества Влахия и Молдова, които да бъдат превърнати в руски сателити. До князете в Яши и Букурещ са изпратени посланици, които да подпечатат бъдещите съюзи, а междувременно на руските интендантски служби е заповядано да започнат набирането на ресурси и мъже за предстоящият поход.
Тук започват и първите руски проблеми. Когато раздава своите заповеди от кои окръзи на Русия да се набират войски, кои полкове да бъдат препратени към Украйна и от къде логистиката да се подсигури с храна, царят пропуска няколко важни детайли. Първо, набелязаните за снабдяване територии са били опустошавани три години подред в хода на Северната война и от там трудно може да се добие адекватно продоволствие. Успоредно с това, за окомплектоване на армията са свикани полкове, които към края на 1710 г. са дислоцирани в Естония и Латвия.
Това означава, че преди началото на похода към Дунав, тези войски първо трябва да прекосят близо 1500 километра до своя сборен пункт в Украйна. Освен това, в земите, през които полковете трябва да преминат върлува локална чумна епидемия, която отнема значителна част от личния състав в хода на придвижването, заедно с другите болести, умората, тежките климатични условия и липсата на провизии.
Сериозни остават и проблемите с дезертьорството сред новите набори, които се събират в руските земи за да попълнят редовете на походната армия. За капак на всичко, много от военните и администраторите отказват да представят на царя реалната картина под страх от разжалване.
В крайна сметка, руската армия, която се очаква да наброява почти 100 000 души, в действителност не достига и 50 000. Мъжете са изтощени, полковете пристигат като „индианска нишка“ и концентрацията в изходните пунктове се забавя прекомерно. Същевременно, без Петър да знае, между владетелите на Молдова и Влахия се разгаря сериозна междуособица.
Причината за това е, че влашкият княз Константин Брънковяну е пряко отговорен за смъртта на бащата на молдовския княз Димитрие Кантемир. Двамата се опитват едновременно да си осигурят симпатиите на Петър но и същевременно да насъскат Високата порта срещу съответния опонент. Петър се подвежда и по силно завишените обещания за съюзнически сили, които румънските князе обещават – всеки от тях се кълне че може да мобилизира около 30 000 души.
Вместо да потеглят в поход към края на април или началото на май, както иска Петър, руската армия напуска своите изходни позиции чак в края на юни, точно две години след победата при Полтава. Тук идва и първият оперативен проблем. Петър се е надявал чрез бързи маршове да достигне р. Дунав в началото на юли и да не позволи на османците да прехвърлят сили северно от нея, като така гарантира и сигурността на Влахия и Молдова. В действителност, по времето, когато руснаците напускат Украйна, силите на Високата порта, командвани от великият везир Балтаджи Мехмед паша вече са прекосили и р. Дунав и р. Прут. Армията на везира наброява около 120 000 души, като отделно от тях, Портата може да разчита на подкрепата на Кримското ханство, което осигурява около 40 000 конници.
Снимка: By Ivo Kruusamägi – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=30326693
Руските войски влизат в град Яши едва в началото на м. юли. Това което заварват попарва надеждите им. Чумата, плъзнала в Полша се прехвърля в Молдова, а успоредно с това, рояци скакалци унищожават посевите, Молдова е неспособна да осигури каквито и да е допълнителни провизии на руската армия, а Димитрие Кантемир успява да събере едва 5 000 души, с които да подкрепи Петър.
Парадоксално, приблизително толкова успява да събере и разбития при Полтава Карл XII, който от своята позиция в Бендер започва да привлича ренегати от запорожките казаци и всякакви други авантюристи. В тази ситуация пред руснаците има два пътя. Единият е да завият на изток и да атакуват Бендер, за да заловят Карл. Другият е да продължат на юг и да потърсят съединяване със силите на Константин Брънковяну. Петър избира вторият вариант и потегля на юг.
Снимка: By Olexa Yur – z ukraińskiej wersji wikipedii, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7229566
Скоро, силите му са пресрещнати от движещата се на север османска армия. Вместо да се опитат да блокират форсирането на Прут от османците (те са на срещуположния бряг на реката), руските авангардни части, подведени от слабото разузнаване, отстъпват панически. Това дава възможност на Балтаджи Мехмед паша необезпокояван да концентрира силите си и да притисне Петър в блатистата местност край селцето Станилещи. В тил на руснаците се появява цялата татарска войска начело с хан Девлет II Гирей. Дръзката офанзива, запланувана като показна акция завършва в състояние на пълно обкръжение.
На 8-ми юли османският авангард (ок. 50 000 души), съставен от кавалерия и еничари, атакува руските позиции. Османците допускат ключова грешка. Вместо да се опитат да пробият на няколко места руския фронт, те концентрират всичките си сили в една единствена точка.
Руската пехота открива убийствен концентриран огън, съчетан с употребата на полевата артилерия. Османците дават близо 8-10 000 убити, което фактически сломява бойният им дух. Агата на еничарите настоява пред Балтаджи Мехмед паша или да се изтегли или да потърси незабавно примирие с руснаците. В противен случай, капъкулъ са готови да се разбунтуват открито.
Точно тази тактическа неизвестна в крайна сметка спасява руснаците от пълен разгром. Балтаджи Мехмед използва своята превъзхождаща артилерия за да бомбардира руските позиции на 9-ти юли. На 10-ти, руснаците капитулират. Петър спечелва свободата си на цената на грамадни политически жертви. Русия е принудена да се откаже от териториалните си придобивки, спечелени в края на XVII и началото на XVIII век, както и да разформирова своя черноморски флот, концентриран в базата Таганрог на Азовско море.
Снимка: By Olexa Yur – z ukraińskiej wersji wikipedii, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7229566
Същевременно, Петър оттегля подкрепата и покровителството за Дунавските княжества и те са оставени изцяло на милостта на Портата. В последствие, султан Ахмед III детронира и Брънковяну (който е убит заедно със синовете си) и Димитрие Кантемир и предава земите им във владение на гръцките фанариотски родове. Това бележи един от най-мрачните периоди от румънската история, белязан от постоянни социални и икономически кризи, които продължават чак до средата на XIX век.
По време на позорното си оттегляне на север, руската армия губи по 300-400 души дневно от болести, недохранване и изтощение. Общо, руските войски губят 37 000 души (2/3 от целия числен състав), като само 5 000 от тях умират в хода на боевете с османци и татари от началото на кампанията. Прутският поход връща руската политика в Черноморието обратно „в първи клас“. Ще мине половин век преди Северната империя да успее да измие петното на позора и да възстанови позициите, проиграни от Петър Велики.
