Великите военни изцепки: Черноморските пирати и обсадата на „Св. Йоан“

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Какво си представяте, когато чуете термина пирати? По-младите сред вас несъмнено се сещат за Джак Спароу, а по-възрастните – за Дългия Джон Силвър. Успоредно с тези културни феномени, в паметта на човечеството отдавна са се загнездили реалните личности, кръстосвали водите на Карибско море и Атлантика, както и техните далекоизточния „братовчеди“ от Островите на подправките и Индонезия, неизменно свързани с класиката на Емилио Салгари за Сандокан.

Далеч по-близо до нас обаче също съществува едно „пиратско“ море, за което се говори относително рядко. Не, не е Средиземно, макар там да има доста пирати. Става дума за нашето си, Черно море.

В началото на XVII век, Черно море е опасна зона, оспорвана от множество народи. Макар номинално то да се контролира от Османската империя, хората, живеещи по бреговете му, често се заемат да грабят търговски кораби в рязък разрез с повелите на Портата. Нещо повече – със засилването на Полша и Русия, от север се появява един нов фактор, който многократно увеличава обхвата на пиратството в Черно море – казаците. За разлика от океанските пирати, понтийските не ползват големи, бароково изглеждащи кораби с русалки на кърмата, а множество малки и бързи лодки с едно или две платна, наричани „чайки“. Качени на своите бързокрили морски „птици“, казашките отряди се спускат по реките, вливащи се в Черно море от север и атакуват пристанища, рибарски градове, манастири и търговски съдове. Понякога, по-дръзките атамани повеждат своите мъже и срещу някоя от османските крепост в търсене на военна плячка – оръжие, припаси и муниции или в преследване на редовните доставки на заплата, изпращани от Истанбул за гарнизоните.

Военната демокрация на казаците действа добре. Всяка дружина се събира под формата на търговско сдружение, което си поставя цел, свързана с пределно завоевание или спечелване на количество плячка и пленници. Сдружението в последствие си избира ръководство – атаман и негов офицерски кадър, които са задължени под страх от смъртно наказание да спазват и налагат стриктно правилата и законите на групата – набор от неписани норми, които се договарят при формиране на отряда. За по-сложните походи казаците обединяват своите групи в по-големи воинства, които по същата схема си избират върховен командир и ръководство около него. Именно те в последствие гарантират честното разпределение на плячката.

През 1629 -та година, едно такова войнство, съставено както от верни на Полша запорожци, така и от васални на Русия донски казаци прекосява Черно море и атакува българското крайбрежие около Бургаския залив, тогава неразделна част от Османската империя. Казаците нанасят поредица от светкавични удари по крайбрежието между Бургас и Созопол. Относително малкият им брой – около 300 души, им позволява да действат мълниеносно и да избегнат съприкосновение с местните турски гарнизони. За да се справят със заплахата, местните управители викат помощ от столицата. В Истанбул е сформиран ударен флот, съставен от тежки бойни галери и ескортиращи съдове, с натоварени на борда над 4 500 еничари – елитът на османската армия и едни от най-страховитите бойци в тогавашния свят.

Еничарите не губят време и успяват да прихванат казаците. Нанасяйки удари по суша и море, те успяват да разделят противниците си на два отряда. Единият от около 150 души попада в плен на османците. Останалите отстъпват към манастира „Св. Йоан“ край Созопол и се укрепяват в него. До тук всичко за османците е чудесно, а агата им предвкусва сладкия вкус на сигурната победа. Успех срещу пиратите ще му донесе почести, слава и повишение в кариерата. Всичко върви по мед и масло.

Първият проблем се появява, когато укрепилите се казаци категорично отказват да се предадат. Въпреки опитите за атака с дебаркиране и обстрела с корабната артилерия, казаците успяват да отразят османските атаки. Нещо повече, под прикритието на нощта, те успяват да изпратят една „чайка“, която да търси помощ. За агата става наложително набързо да приключи обсадата. Без да смятаме моряците, съотношението на силите е 30 към 1 – нещата все още изглеждат чудесно.

Упоритите казаци се съпротивляват осем дни срещу всички османски атаки. Междувременно техните другари достигат северното Черноморие и в рамките на ден два събират сила, която да се притече на помощ на обсадените им събратя.

На осмия ден от обсадата, хоризонтът изведнъж почернява. Над 80 казашки „чайки“ се появяват с над 4 000 бойци в тях и атакуват османския флот, съставен от 15 галери*. В завързалото се сражение по-маневрените пиратски съдове набързо преодоляват тромавата османска отбрана и пробиват блокадата на Манастира. Докато другарите им водят престрелка с еничарите, 150-те казаци в „Св. Йоан“ успяват да избягат към дошлата спасителна флотилия и заедно с нея и каквато плячка съумяват да спасят, отплават на североизток, далеч от обхвата на османските кораби.

Светкавичната спасителна акция поставя османците в неудобна ситуация. През следващите две десетилетия, казашките морски рейдове се превръщат в ежедневие по всички брегове на Черно море. Дързостта на степните пирати стига до там, че през 1637 г. успяват да завладеят крепостта Азов, отбранявана от 4 000-ен гарнизон еничари и артилерия и за кратко я превръщат в своя опорна база за по-нататъшни грабителски походи.

* галера – голям кораб с гребла от Средновековието