Великите военни изцепки: Битката за Виена (1683 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Борбата между Османската империя и хабсбургската монархия, е едно от най-титаничните противопоставяния в историята. Великите династии са двете страни на една и съща монета. Хабсбургите са шампионите на католицизма, бранители на вярата, защитници на християнския свят и носители на най-важната титла в Западна Европа – „император на Свещената римска империя“. От своя страна, османския падишах е най-важният човек в Исляма – „халиф на правоверните“, „пазител на Свещените градове“. Той е господар на Изтока, а според титлата на Сюлейман Великолепни е и „повелител на хоризонтите“. Когато тези две грамадни империи тръгнат една срещу друга, вече не става дума за прост военен сблъсък, а за противопоставяне на култури, цивилизации и религии.
В хода на XVI век, Османската империя съумява да надвие Хабсбургите в битката за Средиземно море и да им отмъкне по-голямата част от Унгария. В началото на XVII век, двете империи са хвърлени в тежка политическа и икономическа криза. Хабсбургите са завлечени към водовъртежа на Тридесетгодишната война (1618-1648 г.), а Османската империя губи поредица от войни с Персия и изживява тежък период на въстания в Мала Азия – т.нар. Джелялийски бунтове. След 1650 г., ситуацията и за Виена и за Истанбул се подобрява чувствително, но съдбата не им е отредила дълго спокойствие.
След 1660 г., в Западна Европа изгрява нова звезда – Кралят-Слънце Луи XIV, който се стреми да превърне Франция във военен и политически хегемон. В стремежа му към върховенство, той е готов да прегази всеки, застанал на пътя му, в това число и Хабсбургите. Вниманието на Австрия се измества изцяло на запад, давайки време на османците да изградят наново поразклатената си бойна мощ и да преминат в настъпление.
След дълга и кървава война, Венеция е съкрушена. След това, Портата успява да победи Жечпосполита и да й отнеме Западна Украйна, а пет години по-късно, през 1681 г., Русия е принудена да признае, че Полумесецът все още хвърля непроницаемата си сянка над Северното Черноморие. Отслабването на Персия на изток развързва ръцете на османлиите и те решават че е дошъл мигът да откъснат следващата златна ябълка от дървото на завоеванията – Виена.
Твърде дълго столицата на Хабсбургите се е изплъзвала между пръстите на ислямския юмрук. Амбициозният и целеустремен велик везир Кара Мустафа паша започва да заплита паяжината на бъдещия конфликт. Той е зет на прочутия Мехмед Кьопрюлю – създателя на могъщата везирска династия, която доминира османската политика през втората половина на XVII век. Както своите предшественици – Мехмед и синът му Фъзъл, Кара Мустафа има амбицията да надмине постиженията на предците и да издигне империята към нова златна епоха, съперничеща с царуването на Сюлейман Великолепни.
Съдбата му предлага удобна възможност. През 1681 г., в Хабсбургска Унгария избухват бунтове, оглавени от амбициозния местен магнат Имре Тьокьоли. Той иска да отмъсти на Виена за убийството на баща му Ищван десетилетие по-рано и да създаде независима, унгарска държава, отхвърляйки върховенството на Хабсбургите. Възползвайки се от подкрепата на трансилванския княз Михай Апафи, Тьокьоли повежда успешна партизанска война срещу Хабсбургите, която привлича вниманието на Кара Мустафа. Възползвайки се от отказа на Виена да изтегли своите войски от Трансилвания, навлезли там за да гарантират хабсбургските интереси в района, Портата решава да приведе в действие мащабен замисъл за смазване на християнската империя. Още през лятото на 1682 г., Кара Мустафа паша заповядва събирането на силна армия, подновяването и поправянето на съществуващите през Балканите и Унгария пътища и събирането на всички необходими провизии, муниции и оръжие.
Разпратени са призиви до всички санджаци, свикани са войски от Балканите, Мала Азия, Сирия и Египет. Еничарският корпус също е мобилизиран, а призив са пратени и до Кримското ханство. Татарската държава е васал и съюзник на Полумесеца, а страховитата й конница често е подкрепяла войските на падишаха. В началото на 1683 г., в Тракия започва събирането на грамадна армия. Към провинциалните войски на спахиите се прибавят и наемници-левенди, не малко от тях разбойници, обитаващи балканските планини и подвизаващи се под дерогативното название хайдути (т.е. разбойници). В замяна на временна амнистия и злато, планинските бойци слизат от горите и се стичат по знамената на Полумесеца. Всичко на всичко, под командването на Кара Мустафа се събират между 90 000 и 100 000 души – една от най-големите османски армии, тръгвали някога в поход.
Без да срещнат сериозна съпротива, силите на Полумесеца навлизат в Унгария и прекосяват границата. Насреща им, Хабсбургите разполагат с твърде скромни сили. На теория, Виена може да разчита на 63 000-на армия, на практика се събират не повече от 32 000 души. От тях ок. 11 000 са концентрирани за охрана на столицата, а останалите 20 000 са превърнати в полева армия, основно кавалерия, която да следи движението на османците. Междувременно, ужасеният австрийски император Леополд I изпраща призиви до Полша, Бавария, Саксония, Бранденбург и папата за подкрепа. Ситуацията е така тежка, че дори Луи XIV получава зов за помощ от своите наследствени врагове – Хабсбургите. Единствената силна страна на християните е, че крепостта Виена е наскоро обновена по последните стандарти на епохата и би могла да удържи до пристигането на помощ – ако такава дойде, разбира се.
Османските войски пристигат под стените на Виена на 14-ти юли, 1683 г. В типичния за епохата стил, Кара Мустафа паша изпраща възвание до местния гарнизон, изисквайки хабсбургските войски да капитулират и да предадат града в ръцете на Полумесеца. В замяна, обещава великият везир, тяхното имущество и техният живот ще бъдат съхранени. Император Леополд не е дочакал прокламацията. Дворът, заедно със 60 000 от общо 100 000 жители на града, се изселват на запад към Грац и Залцбург още през юни месец. Отбраната на крепостта е поверена на опитния имперски пълководец граф Ернст Рюдигер фон Страхемберг. Той категорично отказва да предаде града и се готви за упорита отбрана. Още в този начален етап на обсадата, докато блокират всички подстъпи към града, османците се натъкват на сериозен проблем.
Оказва се, че те имат два пъти по-малко оръдия, отколкото тези, разположени в крепостта. Това означава, че силите на Кара Мустафа не могат да подходят по обичайните правила на обсадите – чрез постепенно смълчаване на вражеските батареи и изнасяне на собствената артилерия на все по-предни позиции, в директна близост до крепостните стени. Това несъмнено ще проточи хода на военните действия. Въпреки това, Кара Мустафа има комфортна преднина. Началото на обсадата през юли означава, че великият везир разполага с ок. 2 месеца и половина за да приключи обсадата – на теория напълно достатъчни, в случай че османците подходят разумно.
Следващите седмици са инфарктни, белязани от смели излази, отчаяни щурмове и чудеса от храброст както от страна на гарнизона, така и от позицията на османските сапьори, които неуморно се борят да подкопаят крепостните с прокопаването на подземни галерии, в които залагат барутни погреби. Последният отчаян османски щурм се разиграва на 4-ти септември, 1683 г. Към този момент, гарнизонът е загубил половината си бойци под формата на убити и ранени, а загубите сред обсаждащите също са значителни. Въпреки това, Кара Мустафа е убеден, че крепостта се държи на косъм, необходим е само още един решителен щурм.
Докато силите на Портата се скупчват за последна атака, християнската коалиция бавно изплува от мъглите на тогавашната дипломатическа игра. Кралят на Жечпосполита – Ян III Собиески, отявлен стар враг на османците, обещава да се включи в борбата с една 24 000-на армия, в това число и легендарните крилати хусари. Към тази войска се присъединява и хабсбургската армия, оставена извън стените на Виена, начело с лотарингския херцог Шарл V. Към тях се присъединяват войски, организирани от Свещената римска империя – най-вече от Саксония и Бавария. Общо, под християнските знамена се събират ок. 70-80 000 души – грамадна, отпочинала армия, съдържаща в себе си превъзходни кавалерийски части. Кара Мустафа, улисан в обсадата, не успява да прецени размера на противниковите сили.
На 11-ти септември, коалиционната войска напредва от северозапад към османските позиции. Кара Мустафа очаква битката да започне още същия ден и забранява на войските си да спят, предвиждайки неминуема вражеска атака. Проблеми при концентрирането на християните забавят техния ход и Ян Собиески, заедно с Шарл Лотарингски, решават да отложат сражението за следващия ден. Усещайки колебанието на християните като признак за слабост, Кара Мустафа паша пренарежда войските си, подготвяйки се за открито сражение. Той оставя своите най-боеспособни части – еничарите, да продължават обсадата на Виена, с идеята за провеждане на последен, съкрушителен щурм срещу града, докато кавалерийските части – спахии, наемници, татари и т.н., са пренасочени за пресрещане на християните.
Според съществуващите разчети, ок. 50 000 конници и пехотинци се отправят на северозапад, докато ок. 30 000 османски войски остават под стените на Виена. В този момент, Кара Мустафа допуска фатална грешка, която ще му коства всичко. Липсата на разузнаване му пречи да осъзнае, че враговете не просто разполагат с по-отпочинала и по-добре снабдена войска, но и че християните вече превъзхождат османците по численост. Същевременно, той подценява решимостта на Страхемберг, който знае за пристигането на Собиески, да брани Виена до сетен дъх.
На 12-ти септември се разиграва един от паметните епизоди във военната история. Османските войски опитват финалния си щурм срещу Виена. Въпреки ожесточеността и желанието за прекършване на врага, крепостта устоява всички пристъпи. Същевременно, в откритото сражение, се случва точно онова, което простата военна логика диктува. С поредица от добре концентрирани кавалерийски атаки, християните помитат изнурената османска войска.
Въпреки това, войските на Портата се държат през целия ден – сраженията се водят от сутринта до 6 следобед, когато и последните османски части са отхвърлени в паническо бягство, а залязващото слънце обагря в своя пурпур победоносната войска на Собиески, която нахлува във вражеския лагер. На следната вечер, развълнуваният полски крал пише писмо на съпругата си, в което изброява богатствата попаднали в ръцете му и хилядите пленени християни, които ще получат свободата си.
Войските на Кара Мустафа бягат през Унгария, а самият той бърза за Белград – щабът на османските войски за тази кампания. Опитва се да извини провала си пред своя владетел – Мехмед IV, но падишахът е непреклонен. Заповедта за отстраняването на Кара Мустафа пристига на връх Коледа, 1683 г., носена от отряд еничари. След като се разделя със своите везирски инсигнии, Кара Мустафа е ритуално удушен с тетива на лък – смъртно наказание за това, което османските хронисти наричат „най-позорното и тежко поражение в историята на империята“.
Снимки: Wikipedia
