Великите военни изцепки: Битката при Цушима
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
През втората половина на XIX век, Света навлиза в нова епоха – епохата на Империализма. Това е период, в който шепа могъщи държави диктуват хода на историята за цялата планета. Родени след победата над Наполеонова франция, т. нар. Велики сили, обединени в техния „Концерт“, се стремят да преразпределят планетата на сфери на влияние. Всяка сила се опитва да измъкне колкото се може територия от останалите и да заеме възможно най-добрите позиции. В тази надпревара, приличаща не гигантско „Не се сърди човече“, има една част, която доминира останалите конфликти. Става дума за „Голямата игра“ или казано по модерно му, Студената война между Великобритания и Русия през XIX век. Тази огромна партия шах, се разпростира върху цялото земно кълбо, а в нея пешките са местните народи, царства и свободни територии.
До 1870-те години, цяла Азия е фактическа арена на този конфликт. Местните държави са просто инструменти в ръцете на Великите. Франция също се опитва, макар и доста по-скромно, да се меси в тази игра, а до края на века, дори Австрия ще изпрати свои войски за потушаване на Боксерското въстание в Китай. Но има една държава в Азия, която отказва да е пасивна.
През 1853 г., американска бойна ескадра, начело с комодор Матю Пери, достига бреговете на Япония и заплашва с конфронтация, в случай че японците не прекратят своята блокада на вноса на стоки и не станат част от международната търговия. Впечатлени от американската технология, японците възприемат идеята, че или ще се модернизират и ще доминират или ще се окажат под чуждо владичество. Когато през 1867 г. на трона в Токио се възкачва престолонаследника Муцухито, част от благородниците-реформатори решават че е дошъл момента да се сложи край на управлявалата 250 години династия на шогуните Токугава. Периодът, който започва, остава в историята като Реставрацията Мейджи, наречена така по тронното име, което Муцухито взема – Мейджи, означаващо „просветлено управление“.
Под властта на император Мейджи, подкрепен от цяло поколение реформатори-аристократи, Япония започва да изплува бързо от дълбините на своето Средновековие и да се превръща в бързо модернизираща се държава. Основната идея на тази трансформация е постигане на симбиоза между японските традиционни ценности и новите, европейски технологии. Облягайки се на своите феодални отношения с обикновеното население, спецификите на градската култура и размера на популацията, Япония впряга всичките си ресурси, за да догони в Запада, с цел да избегне съдбата, сполетяла Китай след Втората опиумна война (1856-1860 г.).
Този дързък стремеж на развитие е приет със смесени чувства в Европа. От една страна, Великите сили са доволни че се отваря нов пазар за техните стоки. От друга страна, империалистичната перспектива за „жълтите човечета“ като втора ръка хора е във вихъра си. Европа живее с идеята, че целият останал свят е населен с варвари-туземци, които трябва да бъдат просветлени и цивилизовани. Междувременно, техните ресурси и блага трябва да заплатят цената за европейската културна щедрост. Япония не прави особено изключение в този аспект. Опитите им за модернизация са гледани с пренебрежение от европейците, които ги смятат за наивно подражание, без дълбочината на господстващия европейски дух.
В началото на XX век, Русия – един от двамата Големи играчи, търси начин за разширяване на своята политическа сфера на влияние. Причините за това са първо разширяването на империалистическата надпревара за контрол над всички останали свободни територии по света и второ появата на още една бързо развиваща се и могъща сила – Германия. Опиумните войни и Боксерското въстание, водят до превръщането на Китайската империя във фактически сателит на Великите сили, които искат да разпрачетосат огромната й територия на сфери на влияние.
Япония, която вече е натрупала значителни сили и ресурси, се бои че европейците ще ограбят възможността й за създаване на собствена империя в акваторията на Западния Пасифик. За целта, Токио успява да завладее Корея през 1895 г. в хода на кръвопролитна война, водена с Китай. В началото на XX век, Русия и Япония се сблъскват по отношение на своите претенции за сфери на влияние в Манджурия и Корея. Япония настоява Петербург да й признае контрола над Корея, в замяна на японско признание за Манджурия. Високомерната Северна империя отхвърля всякакви претенции и заявява, че Япония трябва да се изтегли южно от 39-тия паралел и да остави останалата част от Корея като буферна зона (реално предхождайки събитията от Корейската война – 1950-53 г.). Двете страни прекъсват своите отношения и си обявяват война.
По всичко изглежда, че Русия я очаква бърза и лесна победа над мистериозното азиатско „джудже“, което се опитва да крачи редом с великаните. Икономическите показатели не оставят съмнение. Русия има БВП от 106 000 000$ по тогавашни стандарти, докато японската икономическа мощ се оценява на 37 00 000$ – т.е. три пъти по-малко. За руската военна мощ се знае, че разполага с действаща армия от над 1 300 000 войници. По време на Японско-китайската война, Страната на Изгряващото слънце е успяла да събере 240 000. Русия разполага с флот, създаден 200 години по-рано. Модерният японски флот е изграждан едва след 1870 г. и към началото на войната няма и 40 години история зад гърба си.
Това, което им липсва като сила, японците решават да компенсират с тактическа находчивост и дързост. Същевременно, всички сили са впрегнати за максимална военна продукция и мобилизиране на значителна по размер армия. В нощта на 13 срещу 14 февруари, 1904 г., японците атакуват разположения в пристанището Порт Артур руски флот и му нанасят значителни щети – два линейни кораба и един крайцер са извадени от строя. Няколко часа по-късно, самото пристанище е подложено на атака и поставено под блокада от японския флот, а в последствие са докарани и сухопътни сили, с което града е обсаден. Тъй като Порт Артур е руски анклав, отделен от основните земи и разположен в Китай, неговото спасение трябва да дойде по море. За целта, император Николай II и неговите командири решават, да изпратят Балтийския флот – основното военноморско звено на Русия, за да разгроми японците. Страхувайки се, не без основание, от проблеми с Великобритания, руснаците не използват Суецкия канал, а заобикалят по стария маршрут покрай бреговете на Африка. Така, руският флот е принуден да измине десетки хиляди километри, пътувайки от Петербург до Японско море.
Докато руският флот пътува, сухопътните войски на двете страни се сблъскват в поредица кървави сражения. Какво е учудването на руснаците, когато се оказва, че японските им опоненти се сражават като европейци – дръзко, офанзивно и в убийствена ефективност. Страната на Изгряващото слънце успява да мобилизира, екипира и използва далеч по-значителни сили, от колкото руснаците са предполагали. Дори и при числено превъзходство за европейците, азиатците успяват да спечелят няколко впечатляващи победи. Най-важната е при Мукден през февруари-март, 1905 г. Водени от Ояма Ивао, 240 000 японски войници успяват да победят 370 000-та армия на генерал Алексей Куропаткин. Японската победа води до окупация на голяма част от Манджурия и изтегляне на руските войски на север. В тази ситуация, Япония вече на няколко пъти предлага подписване на примирие. Неспособен да приеме унижението да не победи азиатците, император Николай II високомерно отказва.
Междувременно, още една държава зорко следи пътя на руския флот – Великобритания. В най-добрите традиции на Голямата игра, Лондон започва да споделя стратегически важна информация с японците, което позволява на Токио да се подготви за пристигането на основните военноморски сили на Русия. Командваните от адмирал Рождественски руски сили не подозират, че пристигането им се очаква и комитетът по посрещането е подготвен.
Както всяка подобна битка, сражението, разиграл се в пролива Цушима започва случайно. През нощта на 26 срещу 27 май, 1905 г., руският флот се опитва да премине през пролива, възползвайки се от падналата мъгла. Японците действително не подозират за този маньовър, тъй като руските кораби са използвали нестандартен курс на плаване, избягвайки обичайните маршрути. Идеята им е да достигнат Владивосток за почивка и презареждане. Към 2:40 сутринта на 27-ми, японски патрулен кораб забелязва светлини в мъгливата нощ. Това е болничният кораб „Орел“, който в изпълнение на стандартната за онова време практика, оставя запалени бордови огньове. В мрака, руските моряци сбъркват японския съд за свой. Вместо да сигнализира на останалата част от флота, че са срещнали чужд съд, „Орел“ изпраща сигнали на японците, подавайки информация, че наоколо има още руски кораби. За разлика от руския екипаж, японците реагират адекватно и използвайки модерната тогава безжична комуникация, изпращат сигнал до основните си сили.
Японският адмирал Того задейства главните си сили и към ранния следобед на 27-май, корабите му прихващат руския флот. След дръзка маневра, която рискува да изложи съдовете му на вражески огън, Того успява да позиционира корабите си така, че да обстрелва руснаците с пълната мощ на своята палубна артилерия, докато руските съдове се придвижват така, че да стрелят само с оръдията по предната част на палубата. Получава се т.нар. „Пресичане на Т“
Размяната на огън продължава до падането на нощта. Руснаците губят цели четири линейни кораба, а адмирал Рождественски изпада в кома, след като шрапнел от вражески снаряд го поразява в главата. Японските съдове не понасят никакви сериозни щети. С падането на нощта, японците губят от поглед руския флот. Тук се разиграва вторият тактически фарс. В опит да разкрият локацията на японците, руските кораби включват своите прожектори и така издават собствената си позиция. Японският флот, вече концентриран в пълната си мощ, обкръжава руснаците. Между 20:00 и 23:00 вечерта на 27-ми май, руските кораби са подложени на непрекъснати, ожесточени атаки. По-голямата част от руския флот е потопена или пленена. Няколко измъкнали се съда за преследвани на следващия ден и също или са потопени или попадат в японски ръце.
Формално, битката завършва когато заместник командирът на руския флот – контраадмирал Николай Небогатов, заповядва да се вдигне японския флаг по мачтите на руските съдове и да се спрат техните двигатели. Раненият Рождественски е отведен в японска болница. Няколко дни след победата, адмирал Того го посещава, отбелязвайки, че „поражението е обичайна съдба за войниците. Важно е не дали си победил, а дали си изпълнил дълга си.“ В последствие, и Рождественски и Небогатов ще бъдат изправени на военен съд в Русия заради понесеното катастрофално поражение. Руснаците губят над 5000 убити и над 6000 пленени, заедно с почти целия си флот. Японците губят ок. 120 убити, под 600 ранени и само три потопени торпедни лодки.
Битката при Цушима остава една т най-категоричните победи във военноморската история и първото такова поражение, понесено от европейска сила от страна на азиатска държава. Загубата, съчетана с провала в Мукден, води до подписването на Портсмутския мир, с който Япония фактически се превръща в първата азиатска и втората извъневропейска Велика сила след САЩ. За Русия остава унижението от войната и залеза на нейния статус като основен опонент на Великобритания.
Снимки: Wikipedia
