shareit

Великите военни изцепки: Битката при Моргартен (1315 г.) и раждането на Швейцария

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В края на XIII век, Европа навлиза в периода на Възходящото Средновековие. Това е епоха на бурна търговия, разцвет на феодализма и появата на множество самостоятелни, локални владения и държавици, които се отцепват от своите доскорошни господари. Този регионален сепаратизъм е характерен за целия континент, но никъде не се проявява така силно, както в пределите на Свещената Римска империя.

Разположена на териториите на днешните Германия, Австрия. Чехия, Италия, Швейцария, Белгия, Нидерландия, Люксембург и части от Източна Франция, империята представлява грамадна конфедерация от владения, подчинени на политическата воля на негово величество „Императорът на римляните“. Тази титла се получава с благословията на папата, а нейният носител е считан за наследник на императорите на Древен Рим и върховен политически водач на Католическа Европа.

В средата на XIII век, последната голяма средновековна династия, управлявала Свещената Римска империя – Хоенщауфените, измира. Възползвайки се от липсата на ясен наследник, папата отказва да издигне нов император с цел да засили собствената си власт в католическия свят. Този политически вакуум обаче предизвиква началото на процес на вътрешнополитически разпад, свързан с раздробяването на империята на множество владения, държавици и свободни градове.

Техният брой ще достигне до над 400 около 1500 г. Насред настъпилия хаос, най-силните местни владетели се опитват да заграбят колкото се може повече власт и васали за себе си. Едни от най-активните и амбициозни сред благородниците в германските земи се оказва рода на Хабсбургите. Наследствените им владения са разположени в днешна Югозападна Германия и Швейцария, а амбициите им са свързани с възстановяването на императорската институция и нейното върховенство в Централна Европа.

Към 1280 г., след колапса на Чешкото кралство начело с крал Отокар II, Хабсбургите поемат контрола над днешна Австрия и сериозно засилват позициите си в Свещената империя. Това прехвърляне на основните активи на династията на изток води до отслабване на техния контрол върху старите им, наследствени земи.

Междувременно, развитието на търговията и икономиката в Централна Европа значително променя социалната структура на днешните швейцарски земи. Високопланинските проходи се превръщат в основни търговски маршрути между процъфтяващите градове по поречието на р. Рейн и традиционно богатите поселения в Северна Италия. Контролът над тези планински пътища обещава постоянен приход на средства и възможност за включване в търговския оборот.

Именно в борбата за преразпределение на благата се заражда идеята за обединение на местните планински общности, които дружно да бранят своите интереси от посегателствата на големите аристократични родове.

Още от Ранното Средновековие планинските територии се очертават като самостоятелни области със широки права и свободи на местното население, далеч от обичайните феоди и свързаното с тях закрепостяване. Свободният статус, който дава право на носене на оръжие, съчетан с липсата на достатъчно обработваема земя, заставя немалка част от мъжете в планинските зони да се препитават като наемници, предлагайки услугите си на различни благородници.

Целият този човешки ресурс и достъп до търговски маршрути привлича Хабсбургите и в края на XIII век, те започват да се стремят да наложат все по-директна власт над швейцарските територии. Логично, местното население оказва съпротива и започва да се организира. Така, през август 1291 г., представители на три от високопланинските територии (кантони) – Ури, Швиц и Унтервалден, се събират и сключват съглашение, чиято цел е да защити общите им интереси и свободи. Документът, известен като Федералната харта от 1291 г., поставя началото на т. нар. Стара Конфедерация. Към датата на подписване и трите кантона все още признават върховенството на Хабсбургите като свои политически сюзерени.

Нещата се променят в началото на XIV век. Хабсбургите посягат към короната на Свещената Римска империя. За да я спечелят се нуждаят от средства, което означава, че най-сигурния начин е налагане на стриктен монопол над търговските пътища в Алпите.

Притеснени от нарастващите амбиции на своите сюзерени, швейцарските кантони търсят съюз с основния политически опонент на Хабсбургите – Людовик, херцог на Бавария, който е другият основен претендент за имперската корона. Съюзът между швейцарците и баварския владетел е последната капка за Хабсбургите. Леополд Величествени, единият от двамата хабсбургски владетели (той управлява заедно с брат си Фридрих Красиви – б.а.), решава да събере армия и да накаже непокорните планинци.

Хабсбургите използват семейните си ресурси за да съберат относително голяма за онази епоха армия от над 3000 души, повечето от тях тежко бронирани рицари и професионални войници. Подобна сила е достатъчна за справяне с повечето опоненти на династията в германските земи и Леополд няма съмнение, че облечените му в стомана бойци ще прекършат набързо планинското опълчение, което е дръзнало да ги предизвика.

Нещо повече, влизайки в конфронтация с един от верните на Хабсбургите епископи, населението на кантона Швиц организира поход срещу абатството Айнзиделн, което е подложено на огън и меч. Посегателството срещу Църквата предизвиква отлъчването на населението на Швиц, а заради съюза им – и на Ури и Унтервалден. Швейцарците вече са разглеждани като бунтовници и еретици, което дава на Леополд картбланш да действа решително и безпрекословно.

Войските на Леополд достигат подстъпите към кантона Швиц и на специално свикан военен съвет е решено, че срещу бунтовниците трябва да се подходи директно и агресивно, без да се търси някакво по-предпазливо навлизане във вражеска територия. В края на съвета, Леополд решил да попита на шега и своя придворен шут какво мисли за плана. Шутът – Куони фон Стокен, погледнал херцога и отговорил иронично – „Виждам че сте измислили как да влезете в долините на швейцарците. Но измислихте ли как ще излезете от там?“

Леополд все пак решава да отдели малко повече внимание на офанзивата и заделя малки контингенти, които да извършат диверсионни атаки към кантоните Швиц и Унтервалден, с цел да заблуди швейцарците от къде ще дойде основният удар.

Според легендата, жителите на Хюненберг в съседния кантон Цуг решили да предупредят населението на Швиц. Точен стрелец бил изпратен в горите и пуснал стрела със завързано на нея съобщение – „Внимавайте при Моргартен!“. Следвайки информацията, швейцарците се организират и решават да заложат капан за хабсбургските сили, тъй като последните са напълно убедени, че врагът не ги очаква.

Познавайки отлично терена на своите земи, швейцарците решават да ударят вражеските войски в местността Моргартен (бук. Свинското поле) по пътя за съседното градче Сател. В района на езерото Егери пътят минава в стеснен участък, обкръжен от заблатена долина от едната страна и стръмни хълмове, покрити с гъста гора от другата. В този терен хабсбургските сили са принудени да се разтеглят в колона, което дава възможност на швейцарците да ги нападната на части.

За да са сигурни че враговете им няма да могат да избягат, швейцарците блокират пътя с барикади в най-тесния участък, след което скриват своите отряди в гората. Достигайки барикадата, хабсбургският авангард е спрян от разположения там швейцарски отряд. Междувременно, колоната е атакувана първо с хвърлени канари, а след това и в ръкопашна схватка от скритите в засада планинци.

Основен проблем за швейцарците е тежката броня, с която са снабдени враговете им. За да се справят с нея, планинците модифицират секирите, които използват за сечене на дърва. Поставят главите на дълги дръжки и набиват шипове на върховете, с които да промушват врага в процепите на бронята.

Това ново оръжие, разработено от швейцарското опълчение започва да се нарича алебарда (бук. брадва с дръжка). Според текстовете на хронисти от XIV и XV век, оръжието се оказва изключително ефективно. Използвайки своята вродена физическа сила, калена в постоянна работа в гората и на полето, швейцарците използват алебардите си със смъртоносна ефективност, избивайки войските на херцог Леополд като „стадо, заведено на заколение“.

Тъй като планинците не са навикнали на официалните норми, характерни за сраженията между две благороднически армии, те не се стремят да вземат пленници. Напротив, всеки заловен вражески войник бива насечен на парчета.

Според една от хрониките, разбитите хабсбургски войски предпочитали да се удавят в езерото Егри, отколкото да попаднат в ръцете на швейцарците. Всъщност немалка част от армията на херцога затънала в блатата край пътя или потънали в алпийското езеро в отчаян опит да се спасят.

Според съвременните оценки, хабсбургската армия губи около половината от своите бойци в битката. Швейцарските загуби са минимални. Битката при Моргартен се оказва едно от първите големи сражения, в които рицарска, предимно кавалерийска войска, бива разгромена от пехотно опълчение.

Любопитното е, че другите сражения от този тип се разиграват почти по същото време във Фландрия (битката на Златните шпори) и Шотландия (битката при моста Стърлинг). И в трите случая, планинското население (или градското опълчение в белгийския случай – б.а.) не проявява никакви милост към силите на нашествениците, избивайки ги поголовно.

Загубата при Моргартен се оказва сериозен военен и политически удар за Хабсбургите. Възползвайки се от успеха на швейцарците, херцога на Бавария успява да сложи ръка върху трона на Свещената Римска империя. Междувременно, Швиц, Ури и Унтервалден подписват ново, много по-ангажиращо съглашение (Бруненския пакт) буквално две седмици след победата над Леополд.

Година по-късно, новият император издава едикт с който официално признава политическата самостоятелност на трите кантона в рамките на Свещената Римска империя. Така, със силата на оръжието, Швейцария се появява на картата на Европа.

 
 
Коментарите са изключени за Великите военни изцепки: Битката при Моргартен (1315 г.) и раждането на Швейцария

Повече информация Виж всички