Великите военни изцепки: Битката при Маркели (792 г.)

| от Александър Стоянов |

Още от Chronicle

Великите военни изцепки – Сръбският поход в България (1885г.)
Великите военни изцепки - Битката при Хашам
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Средновековните Балкани са мрачно и диво място, което винаги е озадачавало както посетителите от Запад, така и пътешествениците от Изтока. Усойни гори, покрити с мъгли планини и множество почти незаселени земи превръщат тогавашните земи южно от река Дунав в място, напомнящо Средната Земя на Толкин. Това обяснява защо и до днес езическите вярвания остават дълбоко вкоренени в същността на местните народи. Честно казано, ако някой днешен пътешественик можеше да се разходи по същите места, но преди 1200 години, вероятно също щеше да вижда самодиви зад дърветата и върколаци на планинските кръстопътища. В тази мистична обстановка, две държави, също сякаш родени от въображението на фентъзи майстор, си оспорват върховенството над плодородните равнини, горските масиви и минералните богатства, скрити в планините. Едната държава е старата империя – наричана от нас Византия но по-правилно определяна като Източна Римска. Тази вековна държава, чието съществуване може да се проследи непрекъснато до времето, когато Ромул и Рем сукали мляко от гръдта на Капитолийската вълчица, е преживяла много. Древните й врагове рухвали един след друг около нея.

На тяхно място се възправяли нови, които също рухвали. Империята оставала и продължавала напред. През 636 г. тя преживяла своеобразен катарзис. От безбрежните пясъци на Арабия излезли вихрените конници-бедуини, които плъзнали по четирите краища на света и в името на своя загадъчен пророк Мухаммад създали най-грамадната държава, която светът бил виждал до тогава. Мощта на арабите изглеждала несъкрушима, но Византия устояла. През 679 г. бил отхвърлен първият опит за превземане на Константинопол от нашествениците, а през 718 г. – и вторият. Империята преминала и през своеобразна културна криза. Тя била свързана с нуждата за изчистване на християнството от езически примеси и се разразила в политически аспект за надмощие между патриарсите и духовенството от една страна и императорите от друга. В историята, тя е останала като Иконоборческа криза и ни е позната най-вече през призмата на иконопочитателите. Въпреки това, василевсите-иконоборци били не само пуритани, съсредоточени в подчиняването на Църквата, но и опитни държавници, които се стремели да възстановят византийското величие след катастрофалният VII век, който заложил самото съществуване на империята на карта.

Най-решителен от тях бил Константин V Копроним, който реформирал византийската войска, създал редовните столични части (тагма) и реформирал провинциалните войски (тема). Благодарение на тези промени, борбата с арабите на изток била подновена и фронтовете в Азия били стабилизирани. Това дало шанс на старата империя да се обърне към своя нов съсед на запад. Втората държава, спореща за надмощие над приказните Балкани, била България. Изтласкана на запад от нарастващата мощ на хазарите, българската държава постепенно изместила своя център от северното Черноморие към земите на днешна Бесарабия. България била особена държава, обединяваща в себе си няколко степни народа, имащи своя култура, език и традиции.

Спойката между тях била постепенно изкована през VI век, макар части от българите да се отделили от ядрото и се заселили в съседни области – първо в Панония, а в последствие на аварската гражданска война през 30-40те години на VII век, някои избягали към Словения и Италия, а други потърсили път към днешна Македония. Черноморските българи успели да подчинят славянските племена, населяващи днешна източна и южна Румъния, разбили аварите и хвърлили око на земите южно от Дунав – тучните поля на Мизия и величествения Хемус, извисил се като огромна стена на хоризонта. Първите нашествия започнали още през 70-те години на VII век, докато Византия се борела за своето оцеляване на изток. През 680 г., силите на Аспарух разбили византийските войски пратени срещу тях. Владетелят на българите прехвърлил своя политически център на Балканите и с това завинаги обвързал съдбата на своя (и нашия) народ с ориста на тази вълшебна земя.

Българите бързо се наложили над местните славянски племена, подчинили ги и ги разселили по краищата на своята нова родина. През следващия половин век, България и Византия били ту врагове, ту съюзници, но от столицата Плиска, владетелите винаги отправяли бдителен взор към своя могъщ южен съсед. В средата на VIII век, България била сериозно притисната от засилващата се византийска мощ. Константин V организирал поредица от походи, които поставили под въпрос самото съществуване на държавата. В тази тежка ситуация, страховитите планински проходи, в които още отеквали виковете на древните армии, загубили се в тях, спасили не веднъж българите. По времето на Телериг, страната най-сетне успяла да постигне относителна вътрешна стабилност. При неговия приемственик – Кардам, българите решили да пренесат войната обратно на византийска територия.

Възползвайки се от междуособиците във византийския двор през 80-те години на VIII век, Кардам повел войските си в настъпление в посока Македония, с ясната задача да присъедини живеещите там българи, преселили се през втората половина на VII век от Панония. Дръзките български набези предизвикали острата реакция на младия византийски василевс Константин VI. Двадесетгодишният младеж повежда своята армия в поход срещу България през 791 г. Двете войски застават една срещу друга край крепостта Проват и макар българите да печелят няколко дребни схватки, до решителна битка така и не се стига. Година по-късно, Константин решава да повтори своя поход, този път решен на всяка цена да се окичи с лавровия венец на победител.

Ромеите мобилизирали своите войски. Ядрото на армията били столичните тагми – елитни пехотни и кавалерийски отряди, командвани от най-прочутите военни първенци на империята. Към тях се присъединили бойците от провинциалните подразделяния – темите. Това били корави мъже, които обработвали своите земи по самите граници на империята и служели като пръв преграден пояс пред набезите на така наречените варвари. Общо, византийската армия наброявала около 20 000 души – грамадна за времето си сила. За сравнение, Франкската империя изкарвала на бойното поле до 15 000 бойци за един поход, а викингските войнства, които тормозели Англия, наброявали не повече от 500-1000 души.

Кардам събрал своите войски и потеглил на юг за да пресрещне византийците. Българите били значително по-малко и броят им вероятно не надвишавал 12 000 души, по-голямата част от които конници. С ясното съзнание, че едно открито сражение може да бъде фатално, Кардам разпределил войските си в поредица от укрепления, разположени в граничната зона северно от град Маркели (Карнобат) и зачакал.

Византийските войски се съсредоточили в и около Маркели и изградили свой лагер. Двамата владетели стояли един срещу друг, но никой не предприемал решителната стъпка. Константин VI ставал нетърпелив, а мисълта да се завърне отново безславно в столицата не му давала мира. При него дошъл един от придворните му, астрономът Панкратий, който се заел да изучава звездите и да се допитва до тях. Според предзнаменуванията му, звездите подсказвали велика победа. След няколко дни на колебание, Константин решава да атакува българските позиции, осланяйки се на по-многобройната си войска. Уверен в предзнаменуванията, василевсът облича своите доспехи и се хвърля в настъпление.

Оказва се обаче, че неговите командири не са така убедени в победата, както своя господар. Сред тях липсва единство и координация и частите им не настъпват в синхрон. Ефектът от това раздробяване на бойната линия е подсилен от блатистия терен, който византийците пресичат. Верен на своя усет, Кардам изчаква противника да се разтегли максимално, след което праща предварително подготвените си войски в атака. Устремът на българската кавалерия и липсата на адекватно взаимодействие между ромейските части превръща сражението в разгром. Самият Константин VI се спасява на косъм от това да попадне в плен, а войската му е разбита и обкръжена. Остатъците от нея бягат към Маркели, а в последствие и столицата Константинопол. Българите слагат ръка върху ромейският лагер, походната хазна и личните съкровища на императора, които Кардам откарва в Плиска.

Оказва се че предзнаменованието на Панкратий е било вярно – наистина има велика победа, само че тя се оказва българска. Победата на Кардам е така категорична, че през следващите няколко години, инициативата за водене на военни действия на Балканите остава изцяло в български ръце. Византия понася едно от най-големите си поражения за целия VIII век, като причината за това остава наивното лековерие на василевса, желанието му за победа на всяка цена и липсата на авторитет и твърдост спрямо отделните командири на подразделения, чийто лични дрязги надмогват стратегическия разум, крайно необходим за всяка важна победа.

 
 
Коментарите са изключени за Великите военни изцепки: Битката при Маркели (792 г.)

Повече информация Виж всички