Великите военни изцепки: Битката при Аженкур в Стогодишната война
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 1415-та. Английската армия се намира в Нормандия, опитвайки се за пореден път да вземе превес в продължаващия конфликт с Франция.
Изминали са 78 години, откакто Едуард III е предявил претенциите си към френския престол и е започнал война, която с прекъсвания продължава 116 години. В историята, конфликтът остава като Стогодишната война (защото Сто и шестнадесет годишната война хич не звучи добре – б.а.). Към онзи съдбоносен момент обаче, нито англичаните, нито французите разсъждават за нея като един общ конфликт. За съвременниците, отделните фази на войната, следвани от примирия и мирни договори, са си отделни войни, чрез които хората от онази епоха са следели отминаването на годините. Едва днес, шест века по-късно, ние можем, от дистанцията на времето, да разглеждаме тази поредица от конфронтации като един цялостен конфликт.
Но да се върнем към същината. През 1414 г., Хенри V, младият владетел на Англия, решава да поднови своите претенции за френския престол.
Причината за това се корени в нуждата от стабилизиране на владетелския престиж. През 1399 г., бащата на Хенри V – Хенри IV идва на власт, сваляйки от престола своя братовчед Ричард II. Така на трона в Лондон сяда нова династия – тази на Ланкастърите, която измества т.нар. Йорк – потомците на Черния принц. За да закрепят позициите си, Ланкастърите трябва да постигнат редица вътрешно и външно-политически успехи. В самата Англия, Хенри IV и синът му решават да се справят със съпротивата на уелсците, както и с ликвидирането на т.нар. Лолърдска ерес (предшественик на Протестантството и част от вълна от реформаторски течения в католицизма от края на XIV и началото на XV век – б.а.). След като постигат значителни успехи у дома, Ланкастърите поглеждат зад граница. Смъртта на Хенри IV през 1413 г. води до предаване на щафетата в ръцете на първородния му син.
Мечтите на Хенри V за бляскава война са набързо попарени от Парламента и Държавния съвет. Нито лордовете, нито общините били склонни да дават пари за война с Франция, за това принудили Хенри да преговаря със своя далечен братовчед Шарл VI Лудия.
Шарл VI
Когато французите получили исканията на английския крал, вероятно реакцията им е варирала от изблици на смях, през недоумение до откровен гняв. Владетелят на Албиона искал от Франция да му предаде общо взето цялата западна половина на страната, разположена по крайбрежието на Атлантическия океан и Ла Манша. Едновременно с това, Хенри изисквал да му се изплатят 1 600 000 ливри, които останали от откупа на Жан II Добрия след битката при Креси (1356 г.) и освен това да получи ръката на френската принцеса Катерина Валоа (тогава 13 годишна – б.а.) заедно със зестра от още 2 000 000 ливри.
Цяло чудо е, че французите все пак дават някакъв отговор. Те са съгласни, да предадат на Хенри цялата област Аквитания и зестра от 600 000 ливри за ръката на Катерина. Изглежда в хода на финалните преговори, френските дипломати не издържали и се пошегували с владетеля на Англия и неговите претенции. Честолюбивият Хенри V се разсърдил не на шега и използвал цялото си влияние за да склони Лордовете и Общините да го подкрепят. През 1415 г., една армия от около 12-15 000 души преминала Ла Манша. Това се случва чак през август и за французите изглежда, че експедицията ще бъде пълен провал.
Последвалите събития сякаш потвърждават тази теза. Месец и половина отнема на англичаните да превземат малката крепост Арфлер. Лагерът им е обхванат от дизентерия, а неадекватната логистика изправя войската пред перспективата да гладуват. За да се до влошат нещата, започват есенните дъждове, които допълнително съсипват здравето на войниците на Хенри. Междувременно, французите не си дават особен зор. Армията им се събира доста мудно и дори не прави опит да спаси обсадения Арфлер. В края на септември, крал Шарл VI разполага с едва 9 000 войници. Тогава, на 8 октомври, след като превзема Арфлер, Хенри прави изненадващ ход.
Вместо да се оттегли в Англия за зимата, както е логично с оглед снабдяването, той решава да подкара изтощената си армия към Кале – единствената английска крепост в северна Франция. В така създалата се ситуация, французите виждат шанс за лесна победа над изтощения враг. Свикан е феодален набор и армията на Шарл скоро се увеличава значително, достигайки поне 20 000, с вероятно и повече, души. Французите предпазливо следват своите опоненти и се опитват да ги приклещят без да им дават сражение. На 25-ти октомври, двете армии най-после застават една срещу друга. Англичаните са изминали 420 километра за 14 дни без почти никакво снабдяване. Те са изтощени, обезверени и вероятно сериозно притеснени, тъй като французите са отрязали възможностите им за по-нататъшно отстъпление.
Хенри V
Обратно, френската армия е свежа и добре снабдена, не е измъчвана от дизентерия, а броят на тежката пехота и кавалерия значително надвишава този на англичаните. Хенри е трябвало да остави част от армията си при Арфлер – както за охрана, така и защото доста са негодни за поход. При малкото селище Аженкур, англичаните разполагат с ок. 9 000 души. Размерът на френските войски остава неуточнен. Според най-занижените оценки, в битката участват 12 000 французи, според най-завишените – 36 000. Във всеки случай, французите имат почти пълно предимство пред врага. В отчаян опит да наклони везните с своя полза, Хенри заповядва на войските си да подсилят позицията си с набити колове, които да забавят вражеските атаки. Единствената голяма надежда на краля са не толкова облечените му в стомана бойци, а големия брой опитни стрелци с дълги лъкове, разположени по фланговете. Хенри се надява те да го спасят и да повторят чудото от Креси, извоювано 61 години по-рано. Това, което французите трябва да направят е, да задържат ефективно английския център и да намерят начин за разгромяване на фланговете, след което с по-голямата си армия просто да обкръжат англичаните и да ги разбият.
Случа се всичко друго, но не и това. Вместо да подходят тактически грамотно, френските аристократи (кралят не присъства в армията а изпраща водещите си благородници – б.а.) решават да използват своето числено предимство и просто да смажат англичаните. Рицарите са хвърлени в атака тип „парен влак“ право срещу английските полеви укрепления. Калният терен, причинен от постоянните валежи, забавя настъплението и отнема необходимата инерция на атаката, а добре позиционираните стрелци с лъкове засипват вражеските коне със смъртоносна градушка от стрели. Тук е важно да кажем, че самите рицари, облечени в пълни доспехи, са общо взето недостижими дори за английските дълги лъкове. Именно поради тази причина, стрелците са убивали конете.
В центъра се заформя меле, в което френската армия губи численото си предимство и се оказва в капан. Идеята следващите сегменти на войската да бъдат хвърлени в касапницата само влошава нещата. В тази ситуация, бароните на Шарл VI все още имат шанс да прегрупират войските си и да опитат нещо малко по-конструктивно и смислено. Това отново не се случва, тъй като всички водачи се включват директно в битката и губят всякаква перспектива върху бойното поле. През следващите три часа се получава нещо, което доста напомня битката при Кана – по-малобройната армия успява да затвори фланговете си около своя по-многочислен противник и да успее да го разгроми. В самия край на битката, страхувайки се че последната не участвала в сражението френска част – ариергардът също може да се включи в боя, Хенри V заповядва всички предали се и пленени френски бойци и рицари да бъдат избити с изключение само на най-висшите аристократи. Така, в рамките на около 4 часа, французите губят поне 4 000 убити, докато английските загуби не надхвърлят 500 души.
Загубата при Аженкур се оказва катастрофална за Франция. Армията е практически дезинтегрирана, а Хенри V започва да навлиза във вътрешността на страната, насочвайки е към Париж. През следващите четири години, Хенри завзема цяла северна Франция, а през 1420 г., англичаните влизат в Париж. С подписания в Троа мирен договор, крал Шарл VI дава на Хенри ръката на дъщеря си и обявява, че техните деца ще бъдат законните владетели на Англия и Франция. Престолонаследникът – дофинът Шарл (бъдещият Шарл VII) е обявен за нелегитимен. С един удар, Хенри V сякаш си гарантира всичко, за което е мечтал през 1414 г.
За Франция, Аженкур се явява едно то най-големите поражения и провали в цялата им военна история. Самото съществуване на страната е заложено на карта и единствено Божието провидение в лицето на Жана д’Арк променя хода на историята.
