Великите военни изцепки: Битката при Анхиало (708 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
В началото на VIII век, Балканите се оказват арена на противопоставянето на три силни държави – Източната римска империя (наричана накратко Византия), Аварският хаганат и Дунавска България. Крехкият баланс на силите между тях се крепи на няколко основни компонента. На първо място, политическите им центрове са трудно достъпни за нашествието на голяма вражеска армия. На второ място, самите им армии са относително равностойни по качества и възможности. Третият фактор е географията. Стара планина и Карпатите служат като естествени прегради между трите държави. Високите и неприсъпни склонове и коварните проходи са бърз начин за разколебаване и на най-целеустремения завоевател.
В тази комбинация от география, политика и военни възможности, трите държави с апринудени да водят динамична и гъвкава външна политика. Нейния ход се влияе обаче и от външни за региона играчи, най-главен от които е могъщият Хазарски хаганат. Хазарската държава е ликвидирала Старата Велика България и се е превърнала в степен хегемон в земите северно от Черно море. Крехтокото разбирателство между авари и българи се крепи именно на страха от евентуална хазарска експанизя на запад – и двата народа вече са си патили от хазарите през V и VI век. Хазарите обаче са важен партньор и за Византия – от една страна те са постоянна заплаха за ромейските владения в Крим, а от дуга – ценен партньор във войните с българи и авари. Модерният термин frienemies – врагоприятели добре описва взаимоотношенията между Константинопол и Итил.
За да стане дори още по-интересно, в самия край на VII век, в Македония с епоявява нов политически фактор – племенната федерация на панонски българи и славяни, водена от Кубер. Тази не многобройна, но агресивна група заселници, заплашва крехкия мир и вътрешно спокойствие на Византия, а и втория по важност имперски град в Европа – Тесалоники, наричан от българите Солун. Именно в борбата с Куберовите българи изгрява звездата на един от главните герои в настоящия разказ – Юстиниан II. Млад, енергичен и безкрайно амбицииозен, Юстиниян започва своята императорска кариера с поход срещу новите „натрапници“ в Македония. Усилията му се увенчават с успех и заплахата, надвиснала над Солун е неутрализирана, а куберовия народ е принуден да приеме византийското върховенство.
Имперската вътрешна политика доста напомня на т.нар. в кеча меле – голям брой силни опоненти, струпани едновременно на ринга, като всеки се бори да елиминира останалите, сключвайки краткотрайни съюзи с част от опонентите си. Като по тънко въже над клокочещ казан, императорът трябва да лавира между отделните политически фракции и да се опита да оцелее. Тази постоянна игра изисква ресурси, усилие и внимание. Само най-добрите оцеляват в този византийски „Сървайвър“. Юстиниян, макар да стои начело на империята близо десетилетие, в крайна сметка става жертва на дворцовите интриги.
Детрониран е, а носът му е отрязан. Целта – един физически осакатен човек, губи правото да заема идеализирания образ на най-християнския владетел. Осакатяването е равносилно на делигитимиране. За да са сигурни че няма да се върне, заговорниците изпращат обезчестения Юстиниян в изгнание при хазарите. Оказва се, че това не е особено далновиден ход. Никога не оставяй жив човек, притежаващ безкрайна воля за борба и стремеж към властта.
Юстиниян успява да се ожени за една от хазарските принцеси и да издейства от своя бъдещ тъст подкрепа. Хаганът не желае да се конфронтира директно с империята. Вместо това, както посочват арменските извори, хазарите пращат Юстиниян да търси подкрепа от техният васал – България. Дали наистина Тервел е плащал някакъв данък „спокойствие“ на хаганата е въпрос, който българските историци избягват да коментират открито. Във всеки случай, Дунавска България е трябвало да се пази от своя по-силен северен съсед и някаква форма на дори формална зависимост изглежда като вероятен сценарий. Във всеки случай, Тервел вижда възможност за собствената си политическа облага, подпомагайки ромейския бежанец.
Последвалата история е добре известна – Юстиниян потегля към Константинопол начело на 12000 българска армия и по пътя събира около 3000 византийски поддръжници, оглавявани от прочутия генерал Лъв от Аморион (бъдещият император Лъв III). Тази войска застава под стените на имперската столица, а Юстиниян, начело на отбран отряд от ок. 300 войни се вмъква в града през канализацията, воден от верни хора. Бившият император изненадва напълно своите опоненти, взема си обратно трона, а отмъщението му е засенчено единствено от щедростта му към българите. Тервел е издигнат в ранг кесар – титла, равносилна на кралската в тогавашна Европа, а България получава плодородната област Загоре. Византия се задължава да изплаща данък „приятелство“ на българите, а Тервел получава директен финансов транш в злато и скъпоценни тъкани, с които да заплати на армията си за извършения поход.
Историята би могла да завърши ту – двама съседи и приятели, които си помагат взаимно. Ала това са Балканите. Юстиниян си е върнал трона, но за д аго запази се нуждае от престиж. Да даваш с лека ръка пари и земи на варварите в ущърб на империята никога не е добра идея. За да запуши устите на своите опоненти в столицата и за да запази останалите си телесни части непокътнати, Юстиниян решава да преразгледа отношенията си с България.
Той вече е бил в Плиска, видял е с очите си войските на Тервел и вярва, че може лесно да се справи с тях. Все пак, вече веднъж е надвил българите, па макар и по-слабия, македонски клон на Кубер. Уверен в успеха си, Юстиниян събира силна армия – ок. 15-20 000 души, с която потегля на север, следвайки черноморското крайбрежие. За да си осигури редовно снабдяване с провизии, което не може да бъде прекъснато от българите, армията е придружавана от транспортни кораби. По всичко личи, че Юстиниян ще успее, също както баща си Константин IV, да навлезе в Мизия. За разлика от своя отец, Юстиниян планира да не загуби.
Действията на ромеите не изненадват Тервел. По това време вече ок. 50 годишен, българският владетел е видял доста неща и е опознал характера на хората с власт. Нещо повече, през 705 г., преди да помогне на Юстиниян, Тервел пита своите „вуйчовци в Македония“ какво смятат за василевса. Отговорът им е категоричен – „Не му се доверявай!“. Въпреки това Тервел рискува, но нито за миг не се доверява на низвергнатия василевс. Очаквайки хода на ромеите, Тервел събира собствената си войска. Въпреки това, ситуацията е деликатна. Хазарите остават съюзник на Византия, а българската армия не може да се мери в открито сражение с елитните византийски войски – опсикиите. Ако Юстиниян успее да действа тактически грамотно, България я чакат мрачни дни. Въпреки това, Тервел придвижва войските си в посока дн. Поморие, с идеята да пресече настъплението на своите опоненти.
Самоуверен в мощта на своята армия и сигурната поддръжка на флота, Юстиниян достига Поморие, вероятно в ранното лято на 708 г. Армията му е толкова голяма, че градчето не ги побира и кавалерията, заедно с част от пехотата са разквартировани в откритото поле на северозапад от днешния „Нов град“. Дали от лекомислие или от гордост, византийците не изпращат адекватни разузнавателни отряди, а лагерът им в полето не е добре укрепен. Самата им численост и сила би следвало да сплашат всеки враг или както казват спартанците – нашите щитове и копия са единствените стени, които ни трябват.
Тервел и войските му пристигат успоредно с ромейските сили. Българите изпращат разузнавачи и проучват терена добре. Каква ли е изненадата им, когато съзират вражеската небрежност. Българският владетел не е човек, който би пропуснал подобен шанс. Използвайки прикритието на нощта, българската кавалерия достига в непосредствена близост до ромеите. Маневрата е рискована – придвижването на коне в тъмното крие много опасности, сред които прекалено вдигане на шум или осакатяване на животните, водени единствено от лунната светлина през пресечен терен. Гамбит, на който е заложен изхода от цялата кампания.
В ранните часове на деня, когато часовоите са най-уморени и най-малко бдителни, българите започват своята вихрена атака срещу ромейския лагер. Конницата връхлита между палатките със заспали войници Рехавата съпротива на часовите е преодоляна за секунди. Настава поголовна сеч. С огън и стомана, българите помитат византийския лагер. Загиналите с ахиляди. Полу-сънени, ужасени войници бягат панически в разни посоки, гонени и посичани от силите на Тервел. Някаква малка част от подгонените византийци достига Анхиало и се скрива в крепостта. Съдбата на останалите е трагична – мнозина са изклани, пребиват се или се издавят в р. Ахелой в тъмното или са пленени и продадени в робство. Юстиниян е така ужасен от българския устрем, че се качва на корабите и потегля към Константинопол, изоставяйки и малкото оцелели войници в Анхиало на съдбата им.
Поражението при Анхиало се оказва фатално за Юстиниян. Поражението унищожава престижа му и през 711 г. той отново е детрониран и този път екзекутиран, а на трона се възкачва един от генералите му – Филипик Вардан. Загубата при Анхиало се оказва едно от най-унизителните поражения за Византия през целия VIII век и служи като горчив урок за ромеите по отношение на походите им против България. Всъщност, след това поражение, Византия няма да организира нов поход против българите в продължение на близо 50 години.
Снимки: Wikipedia
