Великите битки, променили историята: Битката при Павия (1525 г.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
Ренесансът – епоха на преоткриване на древните антични ценности и традиции, време на поети, писатели, художници и скулптори. Епоха, в която Макиавели, Савонарола, Да Винчи, Микеланджело, Еразъм, Мартин Лутер и Николай Коперник обикалят света по едно и също време, а някои от тях дори успяват да се срещнат по между си. В тази епоха на прогрес, човечеството поема по пътя на модерността. Човек би очаквал че на фона на тези велики достижения, на фона на Географските открития и на опознаването на планетата, европейците биха забравили своите дребни и нищожни дрязги, своите пререкания и своите войни. Нищо подобно, даже напротив. Използвайки новите достижения в науката, администрацията и технологиите, европейците започват да се избиват още по-активно от колкото през предходните векове.
През 1494 г., френският крал Шарл VIII Валоа (1482-1498 г.) решава да реализира своите завоевателни амбиции и обявява война на Неаполитанското кралство, към чиято корона има наследствени претенции. Френските войски навлизат в Италия и разкъсват съществуващия крехък баланс на силите между апенинските държави. Папството, Флоренция, Милано, Венеция, Генуа и Неаполитания са въвлечени в кървава поредица от конфликти, в които всички големи европейски сили се намесват в опит да наложат върховенството си над богатия полуостров, носител на римското наследство и легитимност.
Походът на Шарл VIII е замислен като бърза кампания, която да приключи за няколко седмици и да постави останалите европейски сили пред свършен факт. Вместо очаквания бърз край, френската инвазия слага началото на поредица от войни, продължили над 60 години и останали в историята като „Италианските войни“ (1494-1559 г.).
Няма да е пресилено да кажем, че тези войни раждат съвременното военно дело. В техните рамки се развива един процес, наречен от историците „Военна революция“, който води до трансформацията на средновековното военно дело в ранномодерно. Появяват се нов тип крепости, масово се въвежда огнестрелното оръжие, армиите стават по-големи, а наемничеството се превръща в масова практика за мобилизиране на въоръжени сили в оптимално кратки срокове.
Поставена пред изпитанията на новата реалност на конфликтите, държавата се заема да преструктурира своята администрация в опит да наложи по-стриктен и ефективен контрол над териториите, ресурсите, парите и хората. Този процес от повтарящи се цикли на насилие и реформи ще продължи около два века и ще промени завинаги лицето на Стария свят.
Сред десетките битки и походи, които изпъстрят Италианските войни, има едно сражение изпъква със своята значимост, често отбелязвано като „битката, в която залязва средновековното рицарство“. Както всяко велико сражение и битката при Павия има своя предистория. Войната между Франция и Хабсбургите за надмощие над Италия започва още в края на XV век. Двете европейски суперсили се надпреварват да превърнат Апенините в свой „заден двор“ съчетавайки безскрупулна дипломация, икономически натиск и военни походи.
През 1520 г. могъщият владетел на Испания – Карлос удвоява своята мощ, печелейки императорската титла на германските земи под името Карл V. Обединявайки под своя власт земите на Германия, Австрия, Белгия, Нидерландия, Люксембург, Испания и Сицилия, Карл се очертава като най-могъщият човек в Европа. Земите му затварят Франция в обръч от вражески територии, който френския крал Франсоа I отчаяно се опитва да разгроми.
През 1517 г. германските земи са разтърсени от началото на Реформацията – процес, довел до появата на Протестантството. Новата версия на християнството предизвиква установените устои на средновековния ред и заплашва самото съществуване на Свещената Римска империя (германските земи). В опит да се противопоставят на Лутер и неговите последователи, владетелят на Свещената Римска империя Карл V и папа Лъв Х сключват съюз, насочен към опазване на реда в католическият свят. Страхувайки се, че с подкрепата на папата Карл ще стане недосегаем, Франсоа решава да се възползва от кризата в империята, за да атакува Хабсбургите и да се опита да възстанови френското присъствие в Северна Италия, владяна за кратко от французите в началото на XVI век.
Военните действия се проточват без решително сражение в периода 1521-1524 г. Френските войски успяват да изтласкат малочислените хабсбургски сили в Северна Италия и да окупират части от Миланското херцогство. За да им се противопостави, Карл V започва да събира войски от своите грамадни, но разпилени из Европа територии. Докато хабсбургската военна машина буксува, френските войски обсаждат ключовата крепост Павия, която контролира пътищата, спускащи се от Милано по поречието на р. По. Силният гарнизон от ок. 9000 души се командва от иберийският аристократ и наемник Антонио де Лейва. Френските сили – ок. 33 000 души, затягат обръча около града, а част от тях са заделени за да окупират опразнения от враговете им град Милано.
За да повдигне духа на бранителите, де Лейва не се посвенява да претопи златото от църковната утвар в Павия, както и част от орнаментите в храмовите декорации. Златото калява духа на наемническия гарнизон и те успяват да се бранят упорито през цялата зима.
Уверен в успеха си след няколко победи над малки вражески сили, Франсоа заделя част от армията си и я изпраща в подкрепа на новия папа Климент VII, който е склонен да подкрепи Франция, боейки се от нарасналото влияние на император Карл. В края на зимата на 1524/25 г., Франсоа разполага с не повече от 20 000 под стените на Павия. Въпреки загубите и трудностите, понесени през зимата, френската армия побира в себе си цвета на Европа – прословутата тежка кавалерия – жандармите, непобедимата швейцарска пехота, както и буйните и жестоки наемници от Гаскония и Прованс. Кралят е уверен, че победата е въпрос на време. Нещо повече, през януари към армията му се присъединяват и прочутите Черни отряди на Людовико Медичи (наричан и Джовани дела Банде Нере).
Усилията на Карл V да събере войски най-сетне се отплащат. През февруари, 1525 г., в Италия пристигат прочутия германски наемник Георг фон Фрундсберг командващ около 15 000 пехотинци, събрани в Свещената Римска империя. Тези войници, известни като ландскнехти са страшилище за цяла Европа – почти толкова безмилостни и решителни в боя, колкото и швейцарците, но дважди по-жестоки и разюздени в грабежите и плячкосването. Към тях се присъединяват и испанските ветерани, командвани от белгиеца Шарл де Ланоа.
Испанците са калени в години на непрекъснати сражения, а аркебузирите им са сред най0добрите стрелци в Европа. Всичко на всичко, Фрундсберг и Ланоа разполагат с ок. 20 000 души – достатъчно за да атакуват французите около Павия и да се надяват, че един излаз на гарнизона на крепостта ще наклони везните в тяхна полза. По заповед на Карл V общото командване е предадено в ръцете на Шарл дьо Бурбон, граф на Монпенсие и конетабъл на Франция до 1521 г. Така, парадоксално, армията, която трябва да прогони французите от Италия, се командва от французин.
Научавайки за придвижването на имперските сили, Франсоа разполага армията си в укрепения ловен парк на замъка Мирабело северно от Павия. Кралят правилно преценява, че високите дувари на парка ще се окажат трудно препятствие пред внезапна вражеска атака. Това, което надценява обаче е способността на френските патрули адекватно да прикриват целия периметър на парка.
В нощта на 23 срещу 24-ти февруари, 1525 г., имперските сили успяват да се доближат до стените на парка, използвайки прикритието на близката гора. Инженерите на Фрундсберг и Ланоа успяват да направят пробив в стената в ранните часове на 24-ти и първите отряди – испански аркебузири и лека кавалерия, нахлуват на територията на парка, търсейки съприкосновение с вражески части. Аркебузирите се насочват директно към замъка Мирабело, надявайки се да заловят там цялото френско командване.
Междувременно, ок. 6:30 призори недалеч от пробива се разиграва първото масирано стълкновение в рамките на битката. Два отрада от по ок. 6-7 000 души – швейцарски пехотинци и ландскнехти, се хвърлят в кървав сблъсък. Съприкосновението на двете легендарни формации и кърваво и ожесточено. С честта им заложена на карта, нито една от двете страни няма намерение да отстъпи.
Междувременно, ок. 7:20 в западната част на парка Мирабело започва стълкновение между основните кавалерийски части на имперските сили и французите. Франсоа лично води своите жандарми в атака и първоначално разгромява испанско-германската кавалерия, която отстъпва обратно отвъд пределите на парка. Триумфът на Франсоа изглежда близък, но към 7:40 командирът на испанската пехота – маркизът на Пескара, успява да реорганизира своите терции и те спират с пики и аркебузи настъплението на вражеската конница.
Същевременно, Георг фон Фрундсберг успява да прехвърли всичките си ландскнехти в парка и да надделее с численост над швейцарците, които заплашени от обкръжение, са принудени да бягат. Това дава възможност на Фрундсберг да пренасочи силите си към основното полесражение. Ландскнехтите идват точно на време за да спрат опита на френската пехота начело с англичанина Ричард де ла Пол (наричан бялата роза, последен претендент за английския трон от династията Йорк – б.а.) да спасят крал Франсоа от пълно обкръжение.
Франсоа се сражава до последно, обграден от своите верни тежки конници, няколко полка швейцарци и няколко отряда от т. нар. „черни ландскнехти“ – ренегати, сражаващи се на страната на Франция. Имперските войски затягат обръча, избивайки по-голямата част от бранителите на краля. Самият Франсоа попада в плен, след като конят под него е убит, а владетелят е уловен от атакувалите го няколко вражески бойци. Кралят е пленен, а около 1/3 от армията му лежи мъртва на бойното поле, в това число и голяма част от най-добрите генерали на Франсоа.
Кралят на Франция е отведен в плен. Позволяват му да изпрати писмо до майка си – Луиза Савойска, в което той пише – „Всичко е изгубено. Пропилях всичко, освен своят живот и своята чест, които за сега са спасени.“ Шарл дьо Ланоа ще се превърне в тъмничар на френския крал, отвеждайки го първо в Генуа, а след това и в Мадрид, където Франсоа прекарва няколко месеца под домашен арест. Верен на принципите на Макиавели, Франсоа подписва унизителния Мадридски мир (1526 г.), само за да се отметне от договоря, стартирайки поредната Италианска война (1526-1529 г.)
Макар битката при Павия да няма сериозни политически последици, тя има сериозно значение от гледна точка на военната история. С поражението на швейцарците и жандармите залязват едновременно две епохи – тази на швейцарската доминация сред пехотите на Европа и другата на тежката конница като господарка на бойните полета. Комбинацията от пики и мускети, използвани от испано-германските войски, поставя основата на нов начин за водене на сражения в Европа, който ще остане непроменен през следващите 100 години.
