В разгара на смъртта във Виетнам, уроци за живота

Колко бързо може да свърши животът? Попитайте Дуейн Глатар от Фремонт, Нейска, който споделя цигара и разговаря със сержант Джеймс „Слик“ Дейгъл във Виетнам. Петнадесет минути по-късно Дейгъл е убит по време на засада от Виетконг.

От този и други военни преживявания Глатар знае как мирише страхът, но по никакъв начин не може да го опише. В средата на май 1970 г. Дуейн, командир на танков взвод, и неговият взвод, причислен към 2/11 бронирана кавалерия, рота H, са изпратени в Камбоджа.

По време на пътуването те имат множество схватки с врага, унищожавайки оръжията им, както и тайници с храна.

Глатар и неговият взвод попадат в засада, която започва, след като водещият им танк е поразен от гранатомет и така цялата колона с танкове е обездвижена. Друго РПГ удря танка точно пред Глатар, като събаря командира на ротата, капитан Майлс Сисън, откъсвайки крака му. Командирът на танка Дейгъл е убит.

Веднага приятелят на Дейгъл и шофьор на танк Ричард Кънингам, скача от превозното средство, влиза в купола на командира и управлява картечницата. Той също е убит, когато танкът е ударен от друг гранатомет.

След като Сисон е ранен, Глатар, 24-годишен по това време, става командир на ротата.

Засадата скоро приключва.

По-късно компанията на Глатар ще се върне във Виетнам. В края на май или началото на юни танкът му удря мина, но този път той и останалите членове на екипажа са добре.

Той говори скромно за двете си бронзови звезди, но е горд и много трогнат, когато си спомня деня, в който внучката му сяда в скута му по време на програма за ветерани в нейното училище. Скоро след това Глатар получава друга чест, когато се присъединява към 650 ветерани от Виетнам от Небраска, които правят еднодневно пътуване до Вашингтон, окръг Колумбия, благодарение на програма, наречена „Последната мисия“.

Той е роден в Хумболт и завършва през 1964 г. като възпитаник на гимназията Доусън-Вердън. Завършва зоология в Университета на Небраска-Линкълн и е в Корпуса за обучение на офицери от запаса. През 1968 г. завършва УНЛ, а през декември същата година постъпва на военна служба и след допълнително обучение е назначен в 13-ти брониран батальон на Първа бронирана дивизия на американската армия, разположен във Форт Худ.

След като е назначен във Виетнам, той получава две седмици обучение за борба в джунглата в зоната на Панамския канал, придобивайки умения за оцеляване специфични за такъв район. В едно от упражненията tam той увисва на въже, което е под ръцете му и закрепено за скрипец, който го премества надолу от скала и над река. Щеше да се спуска от пилон и 120-футова пропаст с водопад.

„Направихме някои неща, които не смятахме за възможни“, спомня си той. Не мислеше, че ще скочи от 27 метра по време на рапела.

През ноември той лети за Биен Хоа. Като командир на взвод ръководи екип от пет танка с по четирима членове екипаж на всеки танк. Три взвода танкове могат да отидат на мисия. Ако не присъстват командирът на ротата и началният офицер, старшият взводен командир не трябва да е командир на танк – той командва цялата рота.

Това не е първият път, в който Глатар поема командването. Подобна ситуация се случва на 9 април 1970 г., когато Виетконг атакува Форт Дефайанс, база за огнева поддръжка във Виетнам близо до границата с Камбоджа.

Полуверижна машина

Глатар е в полуверижна машина, когато атаката започва, а врагът е от всички страни; завалят виетконгски ракети и минохвъргачки навсякъде. Той използва радиото, за да успокои войските, като ги съветва да бъдат разумни с боеприпасите си, които скоро щяха да бъдат изчерпани, и извиква хеликоптер за медицинска помощ, за да евакуира трима или четирима ранени мъже.

Той си спомни няколко неща от онази нощ: колко спокоен остава, разчитайки на обучението си и звук като градушка, удряща превозното средство, които е от шрапнели. Научава и за страха.

„Можеш да го помиришеш. Има много пъти, в които бях уплашен, но главно, казва Глатар, успявах да запазя контрол. Работата трябваше да се свърши и да не се спира на страх. Ако не го направите, паниката ви завзема и причинява проблеми.“

След завръщането си у дома той работи за Hormel Food Corp. почти 40 години, пенсионира се през 2005 г., след което работи на непълно работно време за интериорна компания.

Женени през 1974 г., той и съпругата му имат син д-р Матю Глатър, дъщеря и четирима внуци, съобщава Fremont Tribune.

Глатар не приема живота за даденост, не и след като е свидетел на смъртта на 19- и 20-годишни войници.

„Никога не осъзнаваш колко дълги ще бъдат приятелствата и живота. Трябва да се възползвате от постигането на неща в живота не само за себе си, но и за другите.“