Ужасяващата военна история на един пръстен
През пролетта на 1962 г. ВМС на САЩ разкопават обект в Инчон, Корея, след като откриват човешки останки и офицерите решават, че там е имало лагер за военнопленници. Повече от десетилетие по-рано, по време на Корейската война, генерал Дъглас Макартър командва около 75 000 сухопътни сили на ООН и над 250 кораба в битката при Инчхон – изненадващо нападение, което води само две седмици по-късно до възвръщането на Сеул от Севернокорейска народна армия. Но разкопките в Инчон от 1962 г. дават неочаквана находка.
Ий Со-Янг, корейски работник на обекта, забелязва, че един от колегите му открива златен пръстен, заровен в калта. Йи вижда как работникът прибира пръстена в джоба си, нарушавайки правилата на разкопките, и чува работникът да казва, че ще го даде в заложна къща в края на деня.
Но Йи също е и шофьор на офицерите от Американските военноморски сили и в онзи следобед се оказва, че вози адмирал Джордж Преси, командир на американските военноморски сили в Корея. Ий е поразена от приликата на пръстена, намерен при разкопките, с пръстена от випуск Анаполис на ръката на Преси. Кореецът споменава за откриването на сутринта на адмирала и той пита къде е бижуто сега.
Двамата мъже влизат в заложна къща след заложна къща, след друга, докато не намират работника. Пръстенът вече е в процес на претопяване, но адмиралът иска да бъде възстановен. Той е частично разтопен, но след като изстива и е поизчистен от мръсотията, Преси вижда, че това наистина е пръстен от випуск Анаполис, 1932 г., а той е в Военноморската академия на САЩ, откъдето е пръстенът, по същото време. Сърцето му започва да тупти, когато го накланя към светлината – от вътрешната страна е гравирано име на човек, което той познава: Диал.
Натаниел Минтер Диал е един от най-добрите приятели на Преси в Анаполис. Те са съотборници в отбора по лакрос, а Преси и съпругата му са членове на сватбеното тържество, когато Диал се жени за дългогодишната си любима Лиза Портър през 1934 г. Преси има само една мисъл в главата – да върне пръстена на Лиза.
Диал загива в плен край филипинския град Олонгапо. Какво прави тогава пръстенът му в Корея?
През февруари 1943 г. Червеният кръст уведомява Лиза Диал, че съпругът й е военнопленник в лагера на затвора в Кабанатуан, където ще прекара следващите две години и половина. Със сигурност е облекчение за Лиза да научи, че съпругът й е жив. Но тя няма как да знае, че лагерът в Кабанатуан ще стане истински ад от болести, недохранване и изтезания.
Затворниците се стараят да дадат надежда на роднините си вкъщи. След като успява да избяга, приятелят на Диал, майор Майкъл Добервич от американската морска пехота, пише на Лиза Диал, че съпругът й е в „отлично здраве и настроение“, когато го вижда за последно, през октомври 1942 г.
С течение на месеците войната започна да се обръща срещу японците. Повече от две години, след като избяга от Филипините с обещанието: „Излязох от Батаан, но ще се върна“, генерал Дъглас Макартър наистина се завръща и до декември 1944 г. американците установяват летища на филипинския остров Миндоро. През този месец Минтер Диал вече тежи 74 килограма, което е доста по-малко от първоначалното му теглото от 90 килограма. Подобно на повечето затворници в Кабанатуан, той бавно слабее заради ниските дажби от 280 грама ориз на ден. Той може лесно да използва пръстена си от Анаполис, за да подкупи пазач за няколко допълнителни порции ориз, но не смята да прави така. Всъщност много от офицерите от военноморските сили крият пръстените си от Военноморските сили и морската пехота, за да не им ги вземат, а когато мъжете стават твърде слаби и се страхуват, че няма да оцелеят още една нощ, те предават ценностите си на по-силни затворници, заедно със съобщения за техните съпруги.
Диал знае, че ще бъде прехвърлен от Кабанатуан в друг лагер и беше чул, както и останалите 1600 военнопленници бяха чули за опасни и мизерни трансфери на японски кораби. Писмото му от 12 декември включва насоки как да се подредят семейните финанси – по същество завещание.
На следващата сутрин Диал и другите затворници изкарани в силна жега пред 7300-тонния Ориоку Мару, пътнически кораб, построен около 1930 г. Затворниците са натъпкани в три отделни трюма – Диал заедно с над 800 други попадат в трюма на кърмата, приблизително 15 х 20 метра и с тавани, прекалено ниски, за да се изправи човек. Липсата на вентилация и канализация, заедно с покачващите се температури в металните стени на кораба и минималните водни дажби, довеждат до пристъпи на тежка дехидратация. На следващата сутрин петдесет мъже са мъртви и телата им са струпани под задвижващия вал на кораба. А Ориоку Мару все още дори не е тръгнал.
Корабът отплава на разсъмване на 14 декември. Този ден затворниците не получиха вода, само малко ориз. Противно на международните закони Ориоку Мару не е маркиран като кораб със военнопленници и американски самолети го нападат 9 пъти.
До сутринта още 50 затворници са мъртви, преди американски торпеден самолет да нанесе директен удар върху кораба, което моментално убива още 200. Ориоку Мару се запалва и поема вода; на оцелелите затворници е наредено да изоставят кораба и да плуват към брега. Диал започва да плува, но той и другите военнопленници скоро са под огън както от японската гвардия, така и от американски пилоти. Той успява да стигне до земя, но не без наранявания – два снаряда .50 калибър го удрят в краката и в тялото. Японските пазачи натъпкват затворниците на тенис корт в град Олангапо и с оскъдна медицинска помощ той бързо избледнява. Лейтенант Дъглас Фишър, един от най-близките приятели на Диал в Кабанатуан, го държи в ръцете си под жаркото филипинско слънце, когато той му дава пръстена на Анаполис и го моли да го предаде на съпругата му. На 15 декември 1944 г. лейтенант Минтер Диал поема последния си дъх, той е само на 33 години.
Ориоку Мару в пламъци, 15 декември 1944 г.
След пет дни на тенис корта без подслон и с нищожни дажби ориз, Фишър и останалите около 1300 оцелели военнопленници се качват на Енура Мару рамо до рамо в трюмове, използвани за превоз на артилерийски коне. До глезена в оборски тор, борейки се с конски мухи и полудявайки от жажда, най-отчаяните затворници започнаха да хапят собствената си плът, за да пият кръвта си. Мъртвите са оставени в трюмовете дни наред, докато корабът плава за Тайван, под постоянен американски огън, като един директен удар убива 300 затворници. Оцелелите са прехвърлени в Бразил Мару, която в крайна сметка стигна до Япония и след общо 47 дни – в Корея.
