Трагичната история на афганистанските преводачи, които САЩ изоставя
Сакидад Афган е на 19 години, когато през 2009 г. започва работа като преводач за американските военни в Афганистан. Баща му е болен и той иска да помогне с издръжката на семейството им от 18 души. През първата си година той участва в битка с пехотинците при Марджа, но остава преводач до есента на 2014 г., когато американските войски се изтеглят. Дотогава той получава анонимна смъртна заплаха по телефона, така че е кандидатства за специална виза, за да замине за Съединените щати. Сакидад се занимава с бюрократичния процес на кандидатстване вече в продължение на 3 години, когато през март 2015 г. отива да търси нова работа за преводач в Хелманд.
Дни по-късно един от братята му получава телефонно обаждане от братовчед, молейки го да дойде и да погледне снимка, публикувана във Facebook. Тя е на Сахидад – той е измъчван, убит и оставен край пътя. Тогава младият мъж е на 24. Намерено е писмо с флага на талибаните в джоб на панталони му. То предупреждава, че трима от братята му, които също са работили за коалиционни сили, ще получат същото.
Смъртта на Сахидад Афганистан показва едно престъпно пренебрежение на американците в най-дългата им война: заплахата за афганистанци, които служат на мисия на САЩ. През 2014 г. Международният проект за помощ на бежанци, нестопанска организация със седалище в Ню Йорк, изчислява, че по един афгански преводач е убиван на всеки 36 часа.
Визата, която Сакидад Афган чака, е предназначена като начин за спасяване на застрашените преводачи. Конгресът одобрява програмата за специални имигрантски визи (SIV) през 2009 г. и около 9 200 афганистанци получават такива, заедно със 17 000 от техните близки. Но администрацията не смогва с търсенето – по закон заявлението трябва да бъде обработено в рамките на девет месеца, но то често отнема години.
Съединените щати имат практиката да променят имиграционните си закони, за да помагат на чужденци, които са им подпомагали – няколко хиляди китайци след превземането на Китай от комунистите през 1949 г., 40 000 антикомунистически унгарци след неуспешния бунт срещу съветската доминация през 1956 г., около 130 000 южно-виетнамци след войната във Виетнам през 1975 г. Програма SIV за иракски преводачи, затворена за кандидатите през 2014 г., предостави около 17 300 визи.
Конгресът обаче не желае да я подновява или разширява по различни причини. Законодателите се посочват проблема с потенциалните разходи (приблизително 446 милиона долара за десет години за издаване на 4000 визи). Те поставят въпроса защо толкова визи все още не са били издадени. Някои от тях са изказват опасения относно броя на имигрантите, които идват в Съединените щати и твърдят, че в страната може да се промъкне терорист, представящ се за преводач.
Бивши войници, които зависят от преводачите, казват, че военните проверяват тези хора преди да ги назначат – на тях е поверен животът на американските войски и понякога дори рискуват своя собствен. Освен това процесът на проверка на SIV е строг и включва не по-малко от 14 стъпки. Необходима е документация за службата им, както и изпит, който може да включва полиграф, и доказателства, че има заплаха за кандидата. Поддръжниците на програмата твърдят, че някои от изискванията са практически невъзможни за изпълнение от някои от преводачи – те, например, не могат да съберат референции от вече заминали си военни части или не издържат полиграфа, въпреки че са минали вече няколко полиграфи – проблем, за който защитниците на визите обвиняват самият апарат, който не винаги е надежден.
Едно особено неприятно изискване е необходимостта от доказателствата, че животът на преводача е в опасност. Това направо вдъхновява нов литературен жанр – Писмо със заплаха от талибаните – което предупреждава получателя за евентуалното нанасяне на сериозни вреди задето е оказал помощ на врага. Защитниците твърдят, че заплахите са реални – по телефона или лично – но се правят писма, за да могат да се предоставят на SIV. За да са сигурни от администрацията, афганистанските власти трябва да потвърдят, че писмото, намерено в панталоните на Сахидад Афганистан, е истинското. Но говорителят на талибаните Забихулах Муджахид заявява в телефонно интервю, че талибаните обикновено не изпращат предупредителни писма. Той казва също, че преводачите са „национални предатели“.
Съдбата на афганистанските преводачи притеснява Ерин Триб, американска фотожурналистка, който отразява американските пехотни части в Афганистан от 2009 г. до 2011 г. По време на пътуване до Кабул Триб среща мъж на име Машал, който е преводач от девет години и сега чака да види дали ще бъде одобрен по SIV. „Той каза, че не живее със семейството си, жена си и трите си дъщери, заради тяхната собствена безопасност“, казва тя. „Той спира дъщерите си да ходят на училище по същата причина.“
Триб търси други бивши преводачи, за да улови тревожната сянка, която ги сполита. Те я молят да се отнася към тях само с част от имената им и снимките й да не разкриват твърде много от лицата им. „Тяхната служба в американските военни е голямата тайна в живота им“, казва Ерин. „Те не могат да кажат на приятелите си, не могат да кажат на близките си, те дори не говорят за това един с друг.“
Що се отнася до братята на Сахидад Афган, които бяха заплашени от талибаните – и двама успяват да избягат от страната и сега живеят в Индонезия. Третият остава. Той кара камион. Майка му казва, че сега той издържа семейството.
