Сайпан – забравената битка между Япония и САЩ
Краят на Втората Световна война завършва с избухването на атомните слънца – цели две на брой, които и до днес оставят отражение върху Япония. Бомбата никога не пада над Токио, защото трябва да има жив император, който да преговаря мирните условия. Преди това обаче не трябва да забравяме и един особен грях на американските пехотинци. Това е територията на Марианските острови. На близо 2500 километра от основната територия на Япония. На този етап от войната, те са по-ценни от злато и са част от Япония от 1919 г., когато ОН ги предава. Преди това са били част от Испанската империя – 1565 г., а малко по-късно са част от Германия – 1889 г.
Най-големият остров от веригата на север е Сайпан и в края на Втората Световна война, точно той се смята за много ценна дестинация, макар и по площ да е изключително скромен – около 20 километра на дължина и на места до 3 километра ширина. На Сайпан живеят около 30 000 души, повечето цивилни. До 1944 г. преселниците са предимно японци. Столицата Гарапан скоро се нарича „Токио на Южните морета“. На 15 юни 1944 г. американците започват инвазията, докато японския министър-председател Хидеко Тоджо е сигурен, че островът е неприкосновен.
Смели думи, но когато сражението започва, версията бързо се пропуква. Флотата не спира да изсипва бомби, докато самолетите не остават по-назад. Японските защитници са оставени изцяло на милостта на своя противник, а на този етап не срещат такава. Амфибиите също не закъсняват и не пренасят боя по земя. В този ужас, никой не мисли за цивилните и те се озовават на двете страни на барикадата. Истината обаче е, че сред японците има и местно население, което никой не е питал от коя страна на войната застава. Онези, които бързат да се предадат, са застреляни, останалите са въвличани в битката, без значение дали искат или не. Нека не забравяме, че САЩ и Великобритания никога не са мислили за цивилно население – достатъчно е да обърнете внимание на зверствата над София.
Това е гениалната идея на Чърчил, който вярвал, че когато населението бъде притиснати, може да упражни влияние върху управлението. В Сампай не се случва нищо по-различно, а и до днес историята на Виктория Акияма е една от най-често срещаните. Нейният баща умира в сраженията, защото е Японец, когато бомбите заваляват, тя пренася своите близки в къщата на чичо си, вярвайки, че той ще знае какво да се прави. При един от по-близките взривове загива сестра ѝ. Доведената ѝ майка, както и баба, са ранени от взрива. Брат ѝ е бебе, но когато Виктория го открива в развалините, малкият му череп е широко отворен.
11-годишното момиче е имало възможност да извлачи живите на безопасно разстояние – само толкова. По време на случващото се, двама японски войника я виждат и бързо я завличат в един от окопите. Там успява да види братовчед си, който умира от кръвозагуба – не му е трябвало много време. Мислите си, че с това приключват нейните проблеми, но грешите. Скоро пристигат американците и използват огнехвъргачки, за да запалят окопите и да изкарат противника. Изгорена, но все още жива, Виктория успява да излезе и може да се каже, че прави това на време, за да бъде изпратена в плен близо до езерото Сусупе.
От 10 деца на нейната улица, само тя и още едно успяват да оцелеят. Фелипе Руак е на 12 години, когато става ясно, че сражението е неизбежно, семейството се крие в пещера с надеждата, че няма да се наложи да вижда извращенията. Една сутрин не осъзнават как битката е стигнала до самите тях, което е още по-страшно. Докато един от членовете на семейството само надниква, за да види какво се случва, японски войник хвърля граната в пещерата. Части от тялото на грешника политат навън, докато други остават като послание за цивилните вътре. Шрапнелите, които политат навътре, успяват да се забият в сестрата на Фелипе – Русиана и нейният 3-годишен син. Малко след експлозията, по-голямата сестра умира, нейното дете се бори за живот още една седмица. Осъзнавайки, че няма спасение, повечето хора решават, че може би е редно просто да се самоубият. Много от местните решават да скочат от скалите и така да намерят своя край. Опитите за бягство завършват с плен.
Журналистката Мари Кастро си спомня как е открила две момичета – едното на 4 години, а другото на 8 години. В чисти и спретнати кимона, децата вървели по пътя, защото били инструктирани да направят точно това. Да ходят, докато не намерят на кого да се предадат, в джобовете им има и пари. Според един от американските войници, най-вероятно родителите са се самоубили. Колкото повече напредва битката, толкова по-бързо се изчерпват ресурсите. Питейната вода се изчерпва с изключителна скорост, а само някои от най-добре скритите в джунглата успяват да намерят глътка вода и да имат достъп до потоците.
Тайки Лий си спомня, че когато семейството му се опитва да се предаде, четирима души са били застреляни, преди да спре престрелката. Виктория си спомня, че когато е изпратен в лагера, местните жители не я харесвали, защото била наполовина японка, но това не пречило на всичко да се обединяват и пазят от американците, които често идвали да търсят млади жени. Според изчисленията по-късно, от 30 000 души на острова, около 8000 губят живота си по време на битката и масовите самоубийства.
Сираците са изпратени след войната в Япония, за да бъдат осиновени, като не всички имат този успех. Целият кошмар продължава около 3 седмици, а днес тази територия е присъединена към САЩ – щафетата просто се предава, но не трябва да забравяме, че и до днес мнозина не могат, а и не искат да забравят извършените зверства. Мнозина не успяват никога повече да открият роднините си. За прошка или търсенето на такава просто не се говори.
