Пътят на един войн от гранатомета до учебниците

20 юли 2003 г . e още един ден в 14-годишната гражданска война на Либерия. Бунтовниците затварят правителството на президента Чарлз Тейлър. От мост, водещ към столицата Монровия, група деца-войници в армията на Тейлър отвръщат на бунтовнически огън. Техният командир, с раста и гол до кръста, забелязва новинарски фотограф в околността и издава заповед в либерийския диалект патуа: „О, добре, бял човек, ела на мост!“

Крис Хондрос, фотограф за Getty Images News Services, се подчинява като по пътя се опитва да избягне куршумите. Когато Хондрос се приближи до войниците, командирът взима гранатомет и стреля. Когато снарядът се взриви в група атакуващи бунтовници, той се обърна към Хондрос, скочи и издаде боен вик. Фотографът снима.

Полученото изображение – миг, захранен обилно от адреналин – се появи на първите страници в списания от Франция през Япония до САЩ. То е нарисувано върху пейки на гарата в Амстердам и се обсъжда в художествени галерии в Колорадо, Северна Каролина и Пенсилвания. Така снимката постепенно се превръща в определящ образ на продължителната борба на Либерия.

„Понякога една снимка улавя неща, на които хората реагират“, казва Хондрос. „Това е картина на борба, която показва някои от неудобните реалности на войната. Едно от тях е, че [някои] хора във войната й се наслаждават – те стават жадни за кръв.“

Командирът има собствен коментар на снимката: „Бях щастлив по това време, защото защитавах страната си“, казва той с помощта на преводач. Но сега вече не обича да гледа изображението. „То ми навява спомени за войната“, казва той.

Името му е Джозеф Дуо. Той е вече на на 42 години, но напуска училище, когато е в 10 клас, за да се присъедини към армията в началото на Втората гражданска война в Либерия. След като боевете приключват и Тейлър бяга в изгнание през август 2003 г., Дуо остана без работа и съответно без средства за издръжка на жена си и три деца.

Хондрос разбра това през октомври 2005 година. Той не е в състояние да извади от ума си образа на командира – начина, по който се взира в камерата или направо през нея. „Илюзията за контакт с очите придава интимност на снимката“, казва фотографът. „Той е просто тържествува в битката и гледа невъзмутимо към теб.“ Когато Хондрос се завръща в Либерия, за да отрази първите следвоенни избори в страната през октомври 2005 г., той пита местния си помощник за войника. Мъжът го закарва до бедно селище в края на Монровия, където Дуо излиза от бетонна барака, с тениска на гърба си и без расти. Хондрос е малко изненадан, когато вижда, че мъжът е висок 160 сантиметра – много по-нисък, отколкото в паметта на фотографа. След като споделя впечатленията си от деня, в който за първи път се срещат, Хондрос предлага да се върнат заедно към моста, сега оживен от трафик, и Дуо се съгласява. Стоейки на същото място, на което стои и през 2003 г., Дуо се усмихва срамежливо, докато се подготвя да го снима за следвоенен портрет.

Chris Hondros / Getty Images

Когато започна да вали дъжд, мъжете се спускат под тента. Дуо задава въпрос на Хондрос: „Как човек се присъединява към американските морски пехотинци?“ Хондрос, малко объркан, дава да се разбере, че Дуо има малък шанс да изпълни стандартите за образование, език и местожителство на морските пехотинци. Виждайки разочарованието на Дуо, Хондрос на свой ред го пита дали иска да ходи на училище. Дуо каза, че иска. В рамките на няколко дни Хондрос записава Дуо във вечерно училище, плащайки 86 долара за обучение за година – непосилна сума за почти всички либерийци. Когато Хондрос напуска страната, Дуо го уверява, че няма да го разочарова.

Хондрос се завръща в Либерия за балотажа на изборите през ноември, когато либерийците избрат Елън Джонсън-Сирлиаф за свой президент – първата жена, избрана за държавен глава в съвременната история на Африка. Училищните тетрадки на Дуо са пълни с изречения, в които подробно се описва Троянската война и цветовете в спектъра. „Надявам се той да завърши училище и да стане продуктивна част от либерийското общество“, казва Хондрос.

След 14 години гражданска война и две години несигурност, либерийското общество е изправено пред дълъг път. Няма недостиг на хора, които подобно на Джоузеф Дуо се опитват да намерят по-добри условия на живот. „В американски план – казва Хондрос – мисленето и ситуацията на Джоузеф са подобни на тези на младежите, прекарали 10 години в улична банда. Той се опитва да се измъкне от това и да се присъедини към обществото.“

Бившият командир посещава училище редовно. С армейското си обучение той казва: „не е трудно да се приемат инструкции от учител“, отбелязвайки, че „арията е наука, която се занимава с инструкции [които] трябва да се следват“. И въпреки болезнените спомени на Дуо от войната, той все още харесва идеята за военен живот и казва,, че някой ден би искал да бъде генерал в армията.

„Щастлив съм, че все още съм жив“, казва Дуо. „Щастлив съм, че имам спокоен живот.“