Оръжията, които промениха историята: Лъкът и стрелата
За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.
Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.
Едно от най-древните оръжия, използвани от човечеството, без съмнение е лъкът. Подобно на копието, няма как да се каже със сигурност кога за първи път в историята хората са започнали да използват лъкове и стрели като средство за лов и за водене на битки с противникови групи ловци и племена. Най-старите открити стрели са датирани на около 60-70 000 години и са намерени в пещерата Сибуду на територията на Република Южна Африка. Масовото разпространение на лъка и стрелата започва в рамките на последния ледников период (до ок. 11 500 г. пр. Хр.). С началото на Каменната епоха, процесът на разпространяване ускорява своите темпове в хода на Мезолита. За разлика от стрелите, чийто каменни върхове оцеляват по-дълго, лъковете са по-трудни за откриване, най-вече заради материалите, от които са направени.
Най-старият известен към момента лък е открит в Дания и е датиран на около 9 000 г. пр. Хр. Древните хора използвали най-различни видове камъни и кост за направа на върховете, като с вековете се развили и различни техники за прикрепване на остриетата към тялото на стрелата. Самите лъкове също преживяват постоянно развитие. Поради широкия ареал, върху който се разпространява това стрелково оръжие, от него са открити десетки, ако не и стотици разновидности, които се подреждат в няколко най-основни типа. По отношение на материала, от който са направени, лъковете биват или прости (направени от едно единствено парче дърво) или сложносъставни (сглобени от няколко отделни сегмента). По отношение на своя профил, освен простите лъкове, останалите се делят на два основни типа – извити (при които след махане на тетивата, двата върха на лъка са извити „навън“ спрямо цялата конструкция) и рефлексини (при които след махане на тетивата, цялата конструкция се извива „навън“ и придобива формата на буква „С“).
Съществуват и т.нар. асиметрични лъкове, при които горното рамо е по-дълго от долното. Тези два по-късни типа лъкове се развиват в хода на еволюцията на оръжието. Основната задача в развитието на лъковете остава постигането на максимална енергия при опъване на тетивата с цел изпращане на стрелата възможно най-далеч с възможно най-голяма пробивна сила. На база отделните мишени и цели, които стрелците си поставят, по света се разработва и голямо разнообразие от върхове на стрели. Всеки отделен тип има специфично предназначение, което е свързано с формата и тежестта на острието.
Лъковете варират и по отношение на своята дължина. Така наречените „дълги лъкове“, най-популярни като оръжие на уелсците, а в последствие и англичаните, са предназначени за употреба от спешени стрелци. Конните народи от Централна Азия разработват множество видове къси, съставни лъкове, които са подходящи за изстрелване на стрели от конски гръб. Както вече стана дума, различната направа и използването на различни материали, предлагат по-добро или по-ограничено натрупване на енергия. По същият начин, добре направените стрели, снабдени с подходящи пера, са далеч по ефективни и смъртоносни в сравнение със стрели с по-ниско качество.
Тъй като лъкът е най-ефективното и масово стрелково оръжие през Каменната ера, то бързо се превръща в незаменим елемент от военните действия в епохата на първите общества, градове и държави. Стрелците стават задължителен компонент от всяка въоръжена сила и често накланят везните в полза на една или друга страна в хода на сраженията. С цел повишаване на тяхната ефективност, древните пълководци започват да експериментират с различни тактически похвати. Една от най-масовите практики през Бронзовата епоха е разполагането на стрелци върху бойни колесници, с цел съчетаване на бързина и огнева мощ.
С навлизането на организираните пехотни формации и кавалерията, тази тактика е заменена от въвеждането на конните стрелци. Стрелците се използват масово и във военноморското дело, където се превръщат в ключов фактор при сблъсъците на първите ескадри. Особено важна роля изиграва възможността за обстрелване на противниковият флот със запалителни стрели. Подобни муниции са често използвани при обсада на вражески укрепления и градове. В добавка към тях, на много места по света се използват и стрели, намазани с отрова или изпражнения, които да предизвикат зараза или отравяне на кръвта на поразения противник.
За разлика от копието, което се налага като едно от основните оръжия на ударните сухопътни части, лъка остава някак в сянката на онези оръжия, използвани в множеството противоборства, възпети в митове, легенди и песни. Стрелците така и не придобиват онзи почетен социален статус, който имат конниците или тежките пехотинци. Впрочем, стрелковата кавалерия винаги е разглеждана като по-малко престижна част от конницата, в сравнение с по-тежко бронираните, шокови части, каквито са например рицарите. Причината за това е най-вече социалният статус. Тъй като стрелците с лък не се нуждаят от тежко защитно снаряжение, обикновено те се излъчват от по-бедните прослойки на обществото. От друга страна, уменията за стрелба с лък се изграждат бавно и в продължение на години.
Именно поради тази причина, лъконосците се избирали измежду определени социални прослойки или групи население, обитаващи специфични райони, където ловът и скотовъдството били силно застъпени. Обикновено стрелците произлизали от свободните земевладелци или скотовъдци, живеещи в гористите и планински райони. В древността, най-прочутите стрелци в Елада произхождали от планините на о. Крит. В Англия, както стана дума, уелсците от гористите територии били ценени най-високо от кралете. В средновековна България, населението на Стара планина, което често се занимавало и с разбойничество, било привличано като стрелци в армията, както свидетелства и опитът от въстанието на Асен и Петър. За конни стрелци най-предпочитани били номадите от степите на Евразия, както и конниците от пустините на Арабия и Северна Африка. Не случайно в гръцката митология се появява образът на кентавъра, пряко вдъхновен от качествата на конните народи, които периодично нахлували в земите на гърците от север.
Лъковете, както и хладните оръжие за близък бой, се намирали в постоянна надпревара с еволюцията на защитното снаряжение. Това състезание по ефективност продължава векове наред с променлив успех. Макар определени видове тежки доспехи да успяват да ограничат ефективността на стрелците, цената на това снаряжение е такава, че само много малки контингенти в една армия могат да си го позволят. Така, през повечето време, лъкът е средството на едни бедни войници да се справят с други бедни войници по бойните полета. Разбира се, освен като воинско качество, стрелбата с лък се разглежда и като аристократичен спорт и повечето благородници в Европа, Азия и Африка се славели като добри стрелци и ловци.
Първото голямо предизвикателство за лъка се появява в Китай и е негово пряко производно оръжие – арбалетът. От създаването си през VII век пр. Хр., това стрелково оръжие постоянно се появява като съперник на лъка. Предимствата му са две – много по-голяма пробивна сила поради естеството на стрелковия механизъм, както и много по-лесен за усвояване, спрямо лъка. Арбалетите позволявали голям брой хора бързо да се превърнат в стрелци за кратко време на база употребата на спусък, вместо изтегляне на тетива – несъмнено способ изискващ по-малко физическо напрежение. Въпреки това, арбалетът има един значителен недостатък пред лъка и това е твърде дългото време за зареждане. Поради тази причина, макар и да се разпространява в Евразия, арбалетът никога не успява да се наложи над лъка или да го измести.
Тази чест се пада на едно друго оръжие, също разработено в Китай – аркебузата. Причината за изместването на лъковете от огнестрелните оръжие се дължи на един основен фактор – пробивната сила. В средата на XV век, успоредно с появата на първите аркебузи в Европа, на Старият континент се появява нов тип ковани брони, които се оказват непробиваеми за лъковете. Така наречената готическа броня е ефективна защита за конните и спешените рицари срещу стрелците. В тази ключова ситуация, аркебузата доказва, че отлично кованата екипировка не е достатъчна гаранция за защита срещу барутните оръжия. В добавка, огнестрелните оръжия започват да се произвеждат много по-бързо и масово в сравнение с лъковете, а и по подобие на арбалета, тяхното усвояване е далеч по-просто и бързо. Въпреки това, до началото на XVI век, в Европа продължават да се използват едновременно лъкове, арбалети и аркебузи и едва в хода на т.нар. Религиозни войни, барутните оръжия окончателно изместват лъковете от бойните полета на Европа, а в последствие и в света.
След XVI век, лъковете остават почетни оръжия на някои аристократични прослойки или гвардейски части. Чак до XIX век, благородниците манчу от династията Цин в Китай трябвало ежегодно да доказват уменията си по стрелба с лък в нарочно организирани ловни церемонии. По подобен начин в Япония самураите запазили традициите си в стрелбата с лък въпреки масовото навлизане на огнестрелни оръжия. В османската империя, едно от най-елитните дворцови подразделения – солаците, продължили да носят лъкове като почетно оръжие и през XVII век. В Африка и Америките, лъковете продължили да се използват масово от местните войни чак до XIX век. Днес, лъкът се възприема като спортно оръжие, а на някои места и като ловно. Умението за стрелба остава високо ценено качество и до сега, запазвайки древните традиции, простиращи се десетки хилядолетия назад в човешката история.
