Лошите момичета на историята: Зенобия – Царицата бунтовник
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Пясъците на пустинята пазят много съкровища. В тяхна прегръдка са Гадамес, перлата на Либия, величествената Петра разположена в „Долината на Моисей“ и Палмира – „невестата на пустинята“. Полис, римска колония, арабска крепост, Палмира векове наред е търговско средище в Близкия Изток. Разположен на кръстопътя на керваните в Сирийската пустиня, градът е повлиян от арамейската традиция, християнската култура и ислямската религия. Гробници, храмове на богове и чудесно запазен античен театър привличат години наред туристите в този красив оазис, като древните останки са под закрилата на ЮНЕСКО.
За съжаление, крилото на ООН не успя да подслони и опази „невястата на пустинята“ и гражданската война взе своята дан и от тази частица от историята. ИДИЛ обаче не са първите, които рушат този град и се опитват да унищожат неговата култура. Преди повече от 17 века един император и неговата армия помитат Палмира, разгневени от опълчването на жена, която с цялата си дързост оспорва авторитета на една от най-великите империи в историята – Римската. Тя има смугла кожа, черни очи, бели зъби като перли и хармоничен глас. Сравняват я със Савската царица и Клеопатра, но в далеч по-благочестив контекст. От арамейски името й означава „дъщерята на Забай“, но тя остава в историята с гръцкия вариант на тази дума, която се превежда „дъщерята на Зевс“ или накратко – Зенобия.
Източниците за живота на тази палмирска царица не са малко. Наред с археологическите разкопки има различни антични и средновековни сведения, които са дело както на християнски писари, така и на еврейски и арабски хронисти. В зависимост от целите, които гони съответния историк образът на Зенобия се различава, което я прави интересен обект за изследване от страна на съвременните учени. От някои тя е представяна като смела мъжкарана, която ловува от малка и може да надпие всеки мъж, от други тя е описвана като страхлива кошута, която щом вижда, че ножът е опрял до кокала обвинява за всичките си постъпки своите съветници и си измива ръцете с тях. В тази плетеница от хиперболизирани сказания, реални факти и исторически събития се очертава образа на една далновидна царица-регент, която не само удвоява границите на държавата си, но и за определен период от време превръща Палмира в център на културния живот на Изтока, събирайки в обкръжението си интелектуален елит, съставен от учени, философи и творци.
Зенобия е родена около 240-241 г. в заможно семейство. Корените й са спорни, защото през годините, за да легитимира своите титли и власт, самата царица си приписва родство с най-различни династии. Тя има арамейски и арабски корени, но също така е потомък на Селевкидите. По линия на тази македонска династия тя е далечна родственица и на Птолемеите или поне така твърди, когато убеждава египтяните да я припознаят като своя легитимна владетелка. Според сведенията тя вероятно е дъщеря на известен палмирски генерал Юлий Аврелий Зенобий или Септимус Забай, тъй като цялото й име е Юлия Септимия Зенобия. Вероятно баща й загива в битка и тя е осиновена от брат му.
Тя получава високо за времето си образование. Говори гръцки, сирийски и египетски, но има и познания по латински език. Твърди се, че любимото й хоби като дете е ловът. Около 258 г. Зенобия става втората съпруга на Луций Септимий Оденат, римски управител на Сирия. Той е основателят на Палмирското царство и става васал на Римската империя. Оденат постига това след като побеждава Сасанидите и ги отблъсква отвъд река Ефрат. Римляните възприемат тези му действия като изпълнение на неговия дълг като васал. В действителност Оденат е повлиян от политическите промени в Изтока и вместо да закрепи съюза си с персите, избира да докаже своята вярност към императора. Рим знае как да ласкае и да се отплаща и през 261/63 г. Оденат не само става владетел на Сирия, но и получава титли като „цар на царете“ и „управител на целия Изток“.
Вабалат – синът на Зенобия
Снимка: By Classical Numismatic Group, Inc. http://www.cngcoins.com, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32977436
Когато в края на 50-те години на III в. Оденат се жени за Зенобия, той взима не просто съпруга, но и спътница в живота. Според изворите тя е толкова благочестива, че се отдава на съпруга си само, когато трябва да създаде потомство. Със сигурност го дарява с един син – Валабат, а може би и с втори – Хайран II, но неговото съществуване е под въпрос. Според сведенията, Зенобия придружава съпруга си винаги по време на неговите военни кампании. Така се случва и през 267 г., когато при връщане от поход в района на Анатолия, Оденат е убит, зaедно с първородния си син от първата си съпруга – Херодиан. Убийството му е било поръчано, а източниците дават различни теории за това кой стои зад него. Според някои е самата Зенобия, но това е малко вероятно от една страна, заради техните близки отношения и от друга – защото след смъртта му тя продължава политиката на мъжа си.
Властта в Палмира отива в ръцете на все още невръстният Валабат, първородният син на Зенобия, а майка му става негов регент. Унаследяването се случва без съпротива, което означава, че властта им е приемана за напълно легитимна във все още младото царство и че благодарение на своето участие в походите, царицата е спечелила уважението на своята войска. Въпреки това има сведения, че Зенобия разчиства сметките си с хората, отговорни за смъртта на съпруга й и макар и да не е ясно как, имената на някои от знатните представители на родове в Палмира изчезват от хрониките. Още в началото Зенобия прави първия си агресивен дипломатически ход срещу римския император, тъй като по нейно настояване синът й наследява не само властта, но и титлите на своя баща.
През първите години от управлението й царицата-консорт продължава политиката на Оденат и поданиците й започват да я смятат за „господарката на Изтока“. Дворът й се състои от евнуси, писатели и философи, а неин личен учител и съветник става последователят на Платон – Касий Лонгин. Смята се, че по време на управлението й цари религиозна толерантност, като първоначално самата Зенобия е последователка на паганизма, но впоследствие най-вероятно приема юдаизма. По време на цялото си управление нейни най-близки помощници са двама от доверените генерали на Оденат – Септимус Забдас и Септимус Забай. Именно те повеждат войските й към победите, които я правят владетел не само на Сирия, но и на Мала Азия и Египет.
Докато на Изток властта на Зенобия укрепва все повече, на Запад Римската империя е в криза след управлението на династията на Северите и за 50 години на власт един след друг се изреждат над 20 войнишки императора. Този период има своите върхове и падения и именно когато Палмирското царство изживява своя зенит, Рим преживява един от тежките си мигове. През 269 г. римската войска се опитва да отблъсне готите и други варвари на север, провинциите са отслабени, а населението е покосено от дребна шарка. Виждайки, че сюзеренът й е затрупан с проблеми, Зенобия решава, че е настъпил моментът да действа. Тя нарежда на генерал Забдас да поведе палмирските войски към Египет. За да не привлича излишно вниманието на императора, тя прави това под претекст, че управителят на тази провинция оспорва властта на Рим. Оправданието на действията й не е достатъчно убедително, защото когато римски гарнизони са изпратени в Египет, войниците на Зенобия ги контраатакуват и налагат властта й над тази провинция.
Снимка: By Attar-Aram syria – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=43794021
Тя спечелва жителите на Александрия с твърдението си, че града й се пада по наследство, тъй като има египетски корени. Веднага започват да се пишат папируси, легитимиращи властта й и да се секат монети с лика на сина й и на римския император. Второто отново е с цел да засвидетелства своя васалитет към Рим, което и прави чрез издигане на статуи на императора и включването му в официалната кореспонденция.
Постепенно обаче поведението на Зенобия се променя. След Египет, заедно с двамата си генерали тя застава начело на армията. Зенобия предлага на градовете в Леванта и в Мала Азия или доброволно да се присъединят към Палмирското царство или да бъдат завладени чрез оръжие. Осъзнавайки кризата, в която се намира Римската империя, повечето избират първата опция. Зенобия започва да използва титлата „август“ за своя син и „августа“ за себе си, което е равнозначно на „император“ и „императрица“. Само за две години владенията й се удвояват. Империята й вече се разпростира от дн. Ирак до Турция и включва териториите на Египет, Йордания, Израел, Сирия, Ливан и части от Саудитска Арабия. Тя стига и по-далеч като прекъсва доставките със зърно към Рим.
Опиянена от новата си власт, Зенобия не отчита един факт, който ще сложи край на стремителния й възход и това е възкачването на генерал Аврелиан за император на Римската империя. За разлика от предшествениците си той е от различна порода. Издига се от легионер до император и е на първо място войник и чак след това – политик. След като той отблъсква готите, вниманието му е силно привлечено от стремглавия растеж на Палмирското царство и дръзкото оспорване на авторитета на Рим от страна на Зенобия и синът й. Той не изпраща писма и не чака обяснения, а събира цялата си войска и се отправя на Изток, за да възстанови римската власт в тези територии. Първоначално той разрушава всеки град по пътя си, но след като е осенен от сън при превземането на Тиана, той започва да пощадява следващите крепости ако те се съгласят да се върнат в лоното на Рим.
Първият сблъсък между Аврелиан и Зенобия е през 272 г. в битката при Имме, когато палмирската войска е пометена от римската. Това се повтаря и в следващите сражения, а Зенобия е принудена многократно да се оттегля и да прегрупира силите си. Тактиката, която прилага Аврелиан е да заблуждава, че войниците му се оттеглят и тогава внезапно да нападат вражеската кавалерия. Накрая Зенобия е притисната в Палмира, където се окопава и се подготвя за продължителна обсада. Същевременно тя започва преговори с персите и когато войските на Аврелиан наближават столицата, тя бяга заедно със сина си към Персия. По пътя е заловена от римски войници и отведена да отговаря за постъпките си пред Аврелиан.
От този момент историческите факти и легендите се преплитат до такава степен, че е трудно да се установи каква е била съдбата на Зенобия. Със сигурност през 272 г. тя е затворена и съдена за предателство в Емеса. Според някои източници именно тогава тя хвърля вината върху своите съветници и вследствие на това Касий Лонгин е екзекутиран. Тогава е решено също така Зенобия и синът й да бъдат отведени в Рим. Според някои източници тя и синът й умират по пътя – той се удавя в Босфора, а тя се самоубива като гладува до смърт. Според други – Зенобия и Валабат са оковани в златни вериги и са представени на римските граждани по време на тържественото шествие, отбелязващо триумфа на Аврелиан и след това са екзекутирани. Съществува и трета версия, която е смятана за най-достоверна от историците. Гордостта на Аврелиан не би му позволила да парадира с победата си над жена, която не би му донесла особена слава. Най-вероятно Зенобия е изпратена в Рим, където се жени за сенатор и доживява до дълбока старост в красиво имение в дн. град Тиволи.
Каквато и да е по нататъшната й съдба, през следващите столетия тя става модел за подражание и на други жени-владетели. Самата Екатерина Велика се оприличава на нея и подчертава сходствата между своя двор и интелектуалния елит, с който се обгражда палмирската царица. Макар и да не е запазена нейна скулптура, образът на Зенобия завладява въображението не само на античните и средновековните автори, но и вълнува писатели като Бокачо и Чосър, композитори като Джоакино Росини и режисьори като Микеланджело Антониони. Благодарение на своята дързост и находчивост, Зенобия остава в историята като жената, осмелила се да предизвика Рим и да оспори неговото имперско величие.
