Лима 85 – забравената американска база в Лаос и секретността и до 2010 г.
През февруари 1968 г. някои от най-големите издания в югоизточна Азия сподеят информация, че Северен Виетнам е преминал в нападение и води сражения в Хюе, Куанг Три и продължава с обсадата на Ке Шан. За една седмица САЩ е успяла да претърпи особено тежки загуби. Инвазията на Северен Виетнам се оказва изключително жестока, но има още една военна изцепка, за която никой не говори. По това време Лаос се смята за официално неутрален, но не пречи на около 3000 комуниста да се насочат към тайна военна база, приблизително на 30 километра от границата на страната. Скрита в така наречената „Свещена планина“ Фоу Фа Ти се смята за природно чудо и често напомня със своята безкрайна красота за нещо изключително магическо. Базата на се намира на височина от приблизително 1700 метра.
И докато разделеният Виетнам се опитва да вземе превес срещу своя противник, то американците, вярвайки, че се намират на безопасно разстояние от сраженията, дори не подозират, че в подножието на планината се подготвя една много сериозна атака. Бунтовници на Патет Лао имат желанието да се разправят с американците на всяка една територия, изобщо не се интересуват от неутралитета. По това време базата е подкрепяна от правителството на Лаос, някои агенти на ЦРУ, подготвени специално за воденето на партизанска война, тайландски наемници и бойците от планинските племена Хмонг. Често над главите им прелитат и американски бомбардировачи, насочени към Северен Виетнам. ЦРУ поставя специален радар на една от висотите за по-точно навигиране на ВВС. По време на така наречената Секретна война, ЦРУ използва много бази на Лаос, за да провежда така наречените Еър Америка операции.
В повечето случаи се хвърлят военни пратки за частите на Хмонг. Американците заплащат за създаването на американски бази, докарват собствените си самолети, впрягат оръжейната индустрия и се подготвят да обърнат играта в своя полза, правейки всичко под масата. На върха на планината няма място за поставянето на самолетна писта, което не е най-добрата новина, но след като никой няма избор, ситуацията става малко по-различна. Разчиства се площ от няколкостотин квадратни метра за черна писта, като се пускат разузнавателни балони за по-точен ориентир. С други думи, в неутрална територия има американска база, която обаче не може да се охранява от войници на същата страна, за да не се нарушава обявения неутралитет. Някои военни експерти дават не повече от 6 месеца живот на тази точка, при това ако войниците там са малко по-сериозни късметлии.
Въпросната база се нарича Лима 85 и когато започва да оперира, на нейната територия се доставят около 150 тона военно оборудване. Само радарът и апаратурата към него тежи около тон. Необходими са генератори, резервоари с гориво, преобразователи на честоти, различни антени, метеорологична станция, ресурси за построяване на площадка за кацане на хеликоптери и още много други. Всичко се носи единствено с хеликоптер, поради липсата на всякакъв друг терен. Самата база разполага с няколко постройки, генератори, бараки и персонал, който е уволнен от американските ВВС и назначен на граждански договор на конкретната висота. Повечето изпратени войници вярват, че с тяхната работа ще съкратят времевия период и ще помогнат за спасяването на животи.
На 1 ноември 1967 г. радарът официално започва да работи и следи самолети F-105 Thunderchief от Тайланд, както и B-52 Stratofortress от Гуам. Времето вече не е фактор, след като компютрите започват да работят и дават възможно най-точните изчисления. В следващите няколко месеца около 27% от всичките 1899 бомбардировки се пренасочват именнко към Лима 85. Много често разузнаването наблюдава опити на виетнамските комунисти да направят пътища и често бомбардировачите нарушават работния процес. Това обаче не им пречи и до пролетта се оказва, че ако противникът докара артилерия, спокойно може да удари базата без никакви проблеми. Генерал Ванг Пао от Хмонг позиционира около 800 войника, които трябва да спрат евентуална атака, а малко по-късно към тях се включват и около 300 тайлански наемника. Партизаните нямат качествата да се изправят срещу редовна войска, а и не биха рискували. Самите американци следят много подробно и позиционирането на врага на различна територия и обръщат много внимание на позициите, както и количеството войници, които се намират в региона.
В един момент до тях достига информацията, че около 3000 войника, подкрепени от 85 мм артилерия се намира в района. Един поглед показвал, че същата техника ще се смята и за най-голямата използвана от Северен Виетнам до този момент на сражението. Последният път, когато такава е използвана на територията на Лаос, е през 1954 г. при среща с французите. На 1 януари 1968 г. комунистическите сили достигат Лима 11, докато Лима 85 се намира на около 7-8 километра, но по-суровият терен ще изисква и малко повече подготовка. Хмонгските сили се борят около 10 дена с противника, надявайки се, че ще успеят да го спрат. Два дни след това висотата е посипана с ръчни гранати и е на директен обстрел от гранатометите. Стига се до там, че са пуснати дори стари съветски би-планови самолети, които изстрелват ракети. Макар и стари, те все още вършели работа и мнозина не можели да разберат къде са били крити до този момент. Капитан Тед Мур, използвайки цивилен, но много по-бърз самолет, започва преследване на стария Антонов и кара своя механик да стреля със своя АК-47.
Двата самолета се разбиват в дърветата. Това е първата въздушна победа на ЦРУ в историята. В края на януари армията на Северен Виетнам започва своята финална офанзива, като са избрани някои от основните градове, които да бъдат ударени. Макар и базите в Лаос да се смятат за неутрална зона, виетнамците вече нямали намерения да уважат спогодбата. По това време персоналът на Лима 85 може да наблюдава нападенията в околността, някои се виждат дори през бинокъл. През първите 10 дена от март, базата насочва три бомбени удара в Северен Виетнам, като повечето са на около 20-30 километра от самите тях. Изпратени са още 5 техника, които трябва да помогнат за 24-часовото наблюдение и позициите на противника.
Повечето разузнавателни полети показват, че самият път така и не е завършен, а ако има някакво движение, прогресът е изключително бавен. Според официалната информация, всички хора можели да бъдат евакуирани много преди виетнамците да достигнат висотата, но ЦРУ не са съгласни. Стратегическата точка дава информация за цели 9 дивизии. Освен това САЩ не само, че губи сражението, но и липсата на очите във въздуха ще се окажат още по-пагубни. Следователно Пентагона дава нареждане, че тази точка трябва да остане и да се запази на всяка цена. Години по-късно самият капитак До Чи Бен от Северен Виетнам ще признае, че целта никога не е била базата. Липсата на път оставя частите без необходимия огън, но в последствие разбрали, че ако се движат на малки части през планината, шансовете им за действие стават още по-добри. Нападателният звод включва около 40 войника от 41 батальон. Бойците прекарват около 9 месеца в подготовка на планински военни маневри, не е потвърдено, но се смята, че повечето са подготвяни директно от руски части.
Капитан на Лима 85 е лейтенант-полковник Бил Блантън. Часове преди нападението, заявява, че може да навигират още един полет и след това да извикат хеликоптер и да напуснат позицията, като ще заличат всички следи. Персоналът се чувства сигурен и не се притеснява, сержант Джон Даниелс дори пали барбекю и започва да готви пържоли. Все пак до върха има само един път и той се отбранява. В края на деня, един снаряд пада точно върху барбекюто. Виетнамци успяват да доведат артилерията до планината. В продължение на час и половина разтоварват своите снаряди, удряйки радара и всички останали техники. Бараките са разрушени. Оцелелите събират няколко автомата и се крият в планината, напускайки точката на интерес. През нощта над небето прелитат C-130 Hercules и хвърлят сигнални ракети, за да осветят планината за F-4 Phantom бомбардировачите, следвани от А-26 нападателен самолет. Виетнамците отвръщат на огъня, но с това привличат и племето Хмонг, което също се опитва да ги отблъсне. Осъзнавайки, че изстрелите идват от всички страни, техниците се връщат на позицията си. Радарът е ударен, но все още работещ, следователно се работи със самолетите за доставянето на точни въздушни удари.
Целта на това занятие е да се осигури прикритие, за да може тайландците и останалите части да напуснат позицията. Към 3 часа и 45 минути Трин Хуан Пфонг пренебрегва заповедите на командването и решава да нападне позицията с подготвените 40 командоса. Първо се чуват изстрелите на картечници, а след това политат и ракети B40 – виетнамската версия на РГП. Повечето падат директно върху генераторите и радарния център. Капитан Блантън излиза на плаца, когато вижда противника в лицето. Опитва се да извади своята карта и да покаже, че е цивилен, когато войниците го застрелват. Съобщението е повече от ясно, всеки един ще бъде екзекутиран. Останалите решават да се скрият в пещера, намираща се малко под самата точка, в пркритието на няколко скали. 5-те оцелели прекарват вечерта си там. Сержант Уилис и Роджър Хол се крият в храстите и отвръщат на огъня, докато автоматите им не засичат, след това се чува само неприятелския огън.
По някакво чудо се преструват на мъртви сред другите тела и войниците ги подминават. Хол е ударен в крака и кърви, следователно може да се сметне, че е умрял. Останалите в пещерата решават, че ще се сражават до последно и след като чуват стъпки на приближаващи се хора, решават да открият огън. Безпогрешното тракане на АК-47 от всяка точка отеква в пещерата. Двама падат веднага от случайните изстрели. На върха Хауърд Фрийман се опитва да помогне на своите колеги, без да знае, че те отдавна са напуснали. Придружаван от няколко тайландци, той се среща с виетнамците и разменя изстрели. При първата престрелка, наемниците бързат да избягат, оставяйки Фрийман сам. Той успява да убие двамата картичари, потъва в нощта, без да бъде открит. Екипът в пещерата се свързва чрез радиостанция с авиацията и дава своята благословия за разтоварването на бомбите – така или иначе ще бъдат убити. Самолетите прелитат и изсипват клъстърни бомби върху висотата. Самолетът А1 пуска целия си товар, докато пещерата се тресе заплашително.
Малко след това настава тишината. Призори идват спасителните хеликоптери. От 19 човека, само 7 успяват да се евакуират. Равносметката е около 42-ма убити от охраняващите и техниците, за сметка на около 3000 убити в бомбардировката, както и специалния отряд за планинско нападение. Лима 85 никога повече не се превзема, на 31 март САЩ спира бомбардировките над Северен Виетнам, а малко след това приключва окончателно с тях. Някъде през 2010 г. се признава, че тази висота е била на американски части.
Снимки: Wikipedia
