Кратка история на екстремизма – от древен Рим до Ал-Кайда
Кога започна екстремизмът?
Преди да отговорим на този въпрос, трябва да дадем определение на „екстремизъм“. Някои твърдят, че екстремистите са просто хора, чиито убеждения далеч надхвърлят масовите в обществото. Въпреки че тази дефиниция гарантира, че екстремисти могат да бъдат открити през цялата история на света, тя не е изчерпателна, защото основните вярвания се променят изключително много през вековете.
Лесен и донякъде противоречив пример е практиката на расовото робство в Америка. Някои учени твърдят, че то не е сравнимо със съвременния бял расов екстремизъм, защото бялото робство е прието за нормално в американското общество в продължение на много години. И все пак думата „екстремист“ е популяризирана за първи път по време на дебата за робството, когато Даниел Уебстър я използва по отношение на най-пламенните защитници и противници на робството. По-важното е, че робството е оправдано чрез идеологическа вяра в превъзходството на белите, включително както с религиозни, така и с „научни“ обосновки за расизма, някои от които все още имат привърженици сред днешните много модерни бели националисти.
Ако идеологията, която оправдава робството, е свързана със съвременната идея за превъзходство на белия човек, за които повечето хора са съгласни, че са екстремистки, то не е ли и робство форма на екстремизъм? Не трябва ли да преподаваме и учим и двете като част от една категория?
Какви са определящите характеристики на екстремизма?
Безусловната опозиция е ключова за това определение; повечето нормални конфликти (дори насилствени) могат да бъдат разрешени по някакъв начин, който побира и двете страни – като битка, която завършва с ръкостискане, или война, която завършва с мирен договор. За разлика от тях, екстремистите смятат, че „другият“ винаги трябва да се унищожи, тъй като неговата присъща природа и съществуване са неблагоприятни за успеха на собствената група на екстремистите. За тях не може да има край на опозицията, който не включва унищожаването на другата група по начин, който екстремистите контролират. Съгласно тази дефиниция, ако екстремисткото движение изостави ангажимента си за враждебни действия срещу своя „враг“, то престава да бъде екстремистко (макар че все още може да бъде вредоносно).
Примери в историята на екстремизма
Използвайки тази рамка, примери за екстремистко поведение могат да бъдат намерени почти толкова назад във времето, колкото са нашите писмени исторически сведения. Един от най-ранните и известни примери идва от древен Рим. От 264 г. пр. н. е. в продължение на над един век Рим участва в поредица от войни със съседен Картаген. В края на този период Рим най-накрая добива предимството.
Но някои вярват, че победата не е достатъчна, твърдейки, че докато Картаген съществува, самото му съществуване е оскърбително за римската идентичност. Римският сенатор Катон Старши е един от тях. За него се твърди, че завършва всяка своя реч – независимо от темата – с думите „Картаген трябва да бъде унищожен“. Този израз днес знаем като латинската фраза „Carthago delenda est“. Гледната точка на Катон взима превес и Рим изравнява Картаген със земята през 146 г. пр. н. е. след продължителна обсада, убивайки около 150 000 жители и продавайки оцелелите в робство, в това, което ученият от Йейл Бен Кирнан нарича „първият геноцид“.
И други скоро ще хванат по този екстремистки път. Един от най-скандалните примери в древния свят е еврейска група, известна като Сикарии, която яростно се противопоставя на римското владичество и убива свои събратя евреи, които те виждат като римски сътрудници. Смята се, че те самите се самоубиват при обсада в планинския редут Масада през 73 г. сл. н. е.
През 657 г. новата религия на исляма преживява първото си избухване на екстремизъм, когато секта, известна като хариджитите, стават известни със своите ревностни вярвания и брутално насилие към мюсюлманите, за които смятат, че са се отклонили от истинския път.
Християнството също не е имунизирано срещу подобна динамика – понякога започва кръстоносни походи и инквизиции, за да изкорени насилствено сектантите и неверниците. Един от тях, Албигойският кръстоносен поход от 13 век, унищожава девиантна християнска секта във Франция, известна като катарите. Легендата (вероятно апокрифна) твърди, че командирът на римокатолическите сили произнася латинска фраза, която днес се помни, донякъде променена в превод, като „Убийте ги всички и нека Бог ги подреди“. Независимо дали думите му са тези или не, клането на Безие през 1209 г. убива 20 000 катара, а до края на кръстоносния поход цялата секта е изклана.
Екстремизмът идва в новия свят с испанските конкистадори, които колонизират Америка, започвайки през 16 век. Докато някои испанци изразяват ужас от поробването и унищожаването на коренното население на Америка, тогавашните интелектуалци измислят расови и идеологически аргументи, за да оправдаят и дори да насърчат тези ужаси. Според тях естественото превъзходство на испанците прави съвсем логично поробването на местните жители на континента, „у които едва ли ще намерите някакви следи от човечност“. Тези оправдания са разбрани от мислителите от 19 век като звено от веригата, довела до американското приемане на расово робство – една от най-грубите и срамни екстремистки практики в историята, на която стават жертва милиони хора от африкански произход в продължение на стотици години .
В края на 19 век и през 20, започват да се появяват по-познати, съвременни примери за радикализация, с възхода на Ку Клукс Клан (KKK) в Юга и неговото възкресение под нова форма през 10-те и 20-те години. Групата продължава да съществува и днес, макар и да е само сянка на предишната си сила: около 3000 привърженици през 2016 г. в сравнение с около 4 милиона през 1925 г.
В резултат на това в началото на 20 век се появяват и нови и по-опасни форми на антисемитски екстремизъм. Въпреки че антисемитизмът има дълга история, той достигна геноцидни върхове в нацистка Германия – друго движение, което разглеждаме като екстремистко, въпреки че за известно време то се радва на неестествено широка популярност сред германското общество. По време на властта си нацистите убиват 6 милиона евреи и милиони други, включително хора с увреждания, LGBTQ хора и съветски, сръбски, ромски и полски цивилни. Въпреки че нацистите са победени, тяхното наследство живее и днес под формата на (поне) десетки неонацистки групи по целия свят.
Съвременният екстремизъм
80-те години на миналия век пораждат съвременния джихадистки екстремизъм: мобилно, международно движение, оглавявано най-вече от Ал Кайда, което постави въпроса за насилствения екстремизъм като световен приоритет през 2001 г. на 11 септември. Този въпрос е подчертан още повече с възхода на Ислямска държава след 2010 година. Днес хиляди джихадистки екстремисти участват в различни насилствени дейности по целия свят, от тероризъм до бунтове.
Същият период наблюдава възраждането на белия национализъм и идеята за върховенство на белите в Съединените щати и Европа, много от които се фокусират върху мюсюлманите като техен главен враг, посочвайки развращенията на джихадизма като част от оправданието за омразата си. Но не само белите екстремисти са насочени към мюсюлманите. В Мианмар нова порода будистки екстремисти се стреми да унищожи мюсюлманските общности рохинджа. В Китай етническите уйгури, които практикуват исляма, биват затваряни и „превъзпитавани“ в концентрационни лагери – факт, който твърде рядко се появява в дискусиите за екстремизъм.
