Какво става с домовете на японските американци след затварянето им
През 1983 г. комисията на САЩ за военно преместване и интерниране на цивилни лица (CWRIC) пита: „Ами ако вандали нахлуят в дома ви, надраскат графити и оберат имуществото ви само заради вашата раса, пол или религиозна принадлежност?“ За някои японски американци през 40-те години това не е хипотетичен въпрос. Питането на CWRIC наистина се случва, докато деветчленната комисия изследва последиците от затварянето на японски американци в американски затвори по време на Втората световна война.
Тази година се навършват 79 години от Изпълнителна заповед 9066 – документ, който президентът Франклин Д. Рузвелт подписа през 1942 г., два месеца след нападението на Япония над Пърл Харбър. Той довежда до затварянето на 75 000 американци от японски произход и 45 000 японски граждани в лагери из цялата страна, като много от тях са преместени далеч от дома си.
Докладът на CWRIC, озаглавен „Лично правосъдие: Отказано“, потвърждават, че докато федералното правителство изселва и затваря японски граждани на Америка, живеещи в западните щати, то не се погрижва за домовете и собствеността им. Оставени без надзор, къщите им са ограбени и обезобразени, докато собствениците им са под ключ в претъпканите стаи на затворническите лагери.
В своята книга от 1993 г. „Бижуто на пустинята“ историкът Сандра К. Тейлър обяснява, че тези изселени граждани се втурват да продават бизнеси и вещи, които не са могли да носят в куфарите си. Докато са далеч от дома, хората в техните общности – често бивши съседи – ги ограбват.
Притесненията за домовете и притежанията им, тежат в съзнанието на затворниците – още преди заминаването си някои от тях вече са виждали неуважението, което може да сполети много от къщите им. По време на процеса на изселване, например, самите полицейски действия будят тази заплаха. Историите на няколко души, които Джон Татейши записва в „Справедливост за всички“, подробно описват съдбата на много от домакинствата си. Преди затварянето му в лагера Минидока, Чие Томихиро обяснява, че властите са арестували баща й и „са претърсили апартамента, взели са много неща и са оставили вратата отключена и отворена“. В този случай полицейските действия буквално ‘отварят вратата“ за мародери.
След средно три години лишаване от свобода, много японски американци се завръщат в домовете си вече свободни. Докато са в затвора, домовете им остават незащитени от тези, които искат да им навредят. Според CWRIC няколко завърнали се затворници „са намерили домовете или фермите си без грижи, обрасли с плевели, лошо поддържани или унищожени, а един човек съобщава, че е открил непознати направо да живеят в дома му“. Когато Томое Такахаши и семейството й се прибират у дома, тя си спомня: „Просто стоях там и плаках. Това е най-голямото събитие – най-накрая се прибирах у дома.“ Облекчението й обаче бързо изчезва. Тейлър обяснява в „Бижуто на пустинята“, че семейство Такахаши намират заключеното си мазе – където семейството съхранява специални вещи, включително бижута, семейни наследства, снимки, сватбени подаръци, кимона и други сантиментални предмети – разбито и разграбени.
Дори някои от домовете и вещите на японските американски ветерани, воювали през Втората световна война, са застигнати от тази съдба. Ранен през юни 1944 г., докато служи в Италия като член на 442-ия полков боен екип, Уилсън Макабе се завръща на Западното крайбрежие и „научава, че някой е запалил къщата ни в Лоумис, Калифорния“, според „Справедливост за всички“. Джо Такеда се прибра в дома си в окръг Санта Клара в Калифорния и се изправя срещу нападатели, които заливат дома му с бензин и го запалват заедно с автомобила му, пише в „Бижуто на пустинята“. Полицията съобщава, че е открила празни туби за бензин, бутилки с алкохол и прекъснати телефонни линии в дома на Такеда.
На тази снимката в малкият куфар на Ику Цучия в който тя съхранява най-скъпите си вещи, тъй като федералното правителство я гони от дома й. Затворниците може да вземат със себе си в лагерите само съвсем малка част от собствеността си, оставяйки останалите си вещи на произвола на съдбата. Според автора Мичи Нишиура Веглин в книгата му „Години на позор: Неразказаната история на концлагерите в Америка“, следвоенно проучване изчислява, че 80% от собствеността и имуществото на японските американци са били обирани, откраднати и/или продадени. Някои домове обаче успяват да преживеят сътресенията. Бившият затворник Доналд Накахата се завръща в дома си на Пайн стрийт 2092 в Сан Франциско, Калифорния, като пристига с думите: „Къщата все още е тук“, както се разказва в „Справедливост за всички“. Въпреки че много японски американски семейства са изправени пред опустошение при завръщането си у дома, те все пак успяват да възстановяват домакинствата и поминъка си. Но не всички.
