Какво е било да си рицар едно време

Съществуват различни митове за това какво е да си рицар през средновековието, не само разпространени от Холивуд, но дори и от самите легенди, които се носят за тях още през средновековните времена. Те най-често са представяни като джентълмени, които се втурват на помощ на дами в беда и като цяло са еманацията на всичко добро и самото определение на „благородство“. Но какво е всъщност да си рицар в средновековните времена и какво всъщност правят те в ежедневния си живот?

Първо, да уточним, че под „Средновековни времена“ се има предвид доста продължителен период от 5 до 15 век като е невъзможно да се каже конкретно какъв е бил животът за даден рицар през цялото това време. Затова ще се опитаме да отговорим на този въпрос в по-общи линии.

Започваме от първите дни на рицарството. Воини на коне има много преди рицарите, но титлата рицар се появява като нещо подобно на официален ранг около 8 век от войниците на Карл Велики, докато водят военните си кампании. В основата си рицарите са били просто добре обучени войници на кон. В началото обучението не е особено формално, но с напредване на вековете обикновено момчета от високо потекло (въпреки че има примери и за жени рицари), при достигане на горе-долу 7-годишна възраст, са пращани при някой рицар, за да започнат обучението.

След приблизително 5-7 години обучение, ако оцелеят и овладеят всички необходими умения, те са провъзгласени за рицари. Докато в началото е нямало никаква помпозност и тежест, свързана с титлата им, към късния средновековен период рицарството все повече приема формата, в която го знаем днес. Тази еволюция е частично мотивирана от Църквата като целта е рицарите да приемат по-сериозно клетвата си и да привлече повече хора, които да се ползват за армия.

По-късно, когато позицията става по-елитна и престижна, някои хора просто си плащат, за да станат рицари. Но за да може да си купи титлата, човек трябва да е от някакво поне малко благородно потекло, дори и да е само син на рицар. Противно на общоприетото схващане обаче, не всички рицари са богати, със замъци и така нататък. Всъщност някои дори изобщо нямат земя и рангът рицар по същество е просто нещо, което прави човек дребен благородник.

Така ежедневният живот на рицарите варира значително в зависимост от това за кого става въпрос. Повечето рицари служат на някакъв господар за определен период от време всяка година и се бият за него или контролират земите му. Оттам най-ниският клас от тези рицари може дори да живее в дома на господаря си, служейки малко или много като телохранител и дори понякога съдия, който да разрешава местни спорове между селяните. По същество ежедневието им е разделено между войниклъка и правораздаването.

Тези, които си имат имоти, ежедневният им живот също включва подобни занимания, както и управлението на земята и селяните под негов контрол. Въпреки това, те могат да отсъстват за дълги периоди, затова често имат някой под ръка, който да им помага. По този начин повечето рицари като цяло са имали страшно много свободно време. Какво обаче направят с него?

Рицарите през Средновековието са известни със склонността си да предизвикат анархия навсякъде, където отидат. Всъщност, наред с възвръщането на Йерусалим от мюсюлманите, една от многото други цели на първия кръстоносен поход, според професора по история Норман Кон, „също беше да се предостави на безработното и свръх агресивно благородство на Франция нещо да прави и да се изкара от Европа, за да спре да вилнее из земите.“

Пример за калпазанщините на рицарите дава летописецът от 12 век Ордерик Виталис, който възхвалява добродетелите на рицар, когато избира да НЕ убие голяма група селяни. Той описва експедиция, предприета от млад рицар, по време на която неговите хора разрушават домовете на група селяни и убиват добитъка им. Самите селяни бягат за спасение около някакъв кръст и рицарят пощадява животите им – това благородно дело, според Виталис, заслужава да бъде запомнено завинаги.

Други често срещани занимания, с които отегчените рицари запълвали времето си, са лов и посещаване на различни турнири.

Първоначално тези турнири не са много повече от едно голямо меле, в което, разбира се, се използват истински оръжия. Правилата са малко и състезанията не се различават особено от действителните битки. Рицарите дори често са групирани по нация, което прави целия бой още по-разгорещен. За разлика от истинската битка, целта на състезанието не е умишлено да убиеш опонента си, а просто да го събориш от коня и да го вземеш в плен.

До голяма степен като в истинска битка, близките селяни не са непременно в безопасност по време на тези игри. Например, даден рицар може да избяга от вражеските рицари и да намери убежище в дома на някой селянин и е много вероятно този дом да бъде разграбен или дори запален, за да накарат рицаря да излезе . Дори и да не стане така, ако има ниви наблизо, те вероятно ще бъдат утъпкани и реколтата ще се загуби. С течение на времето обаче в тези състезания се въвеждат все повече и повече правила, заради големият хаос и множеството смъртни случаи.

Във всеки случай, връщайки се към ежедневната им работа на елитни воини, във времена на конфликти рицарите също са винаги на повикване да служат на своите господари за определен период всяка година. Макар че обикновено имат свои слуги, които да ги обслужват и да се грижат за тях, тези периоди не са особено приятни за рицарите. В най-добрия случай похищението на чуждите земи в околността може да е доходоносно изпитание, което да донесе плячка за рицаря и господаря му. Но това може да бъде и ужасяващо и изключително смъртоносно. Рицарят от 14 век Жофруа де Шарни пише:

В тази професия човек трябва да издържа на жега, глад и упорит труд, да спи малко и често да будува. И да се изтощава, и да спи неудобно на земята, и да бъде събуждан рязко. И ще бъде безсилен да промени ситуацията. Често ще се страхува, когато види, че враговете му се приближават със спуснати копия, за да го набучат, и с извадени мечове, за да му отрежат главата. Огън и стрели падат по него и не знае как най-добре да се защити. Вижда хора, които се убиват един друг, бягат, умират и биват заключени в тъмница и вижда телата на мъртвите му приятели да лежат пред него. Но конят му не е мъртъв и с неговата енергична скорост може безчестиво да избяга. Но ако остане, ще спечели вечна чест…