Как Китай и СССР бяха готови да влязат във война за един малък остров
На 13 октомври 1969 Китай и Русия влизат в конфликт, който остава неизвестен за световното общество, поне за много дълго време. По това време Ричърд Никсън вече е превел армията под пълна бойна готовност и както обикновено е прибягнал до ядреното оръжие. В рамките на около 2 седмици всяка една бойна дивизия преминава от най-високо ниво на тревога до ниското, а бойните кораби и ядрени подводници започват своята активност и се движат около вражеските води. За разлика от Кубинската криза, тук всичко се пази в тайна и генералите получават инструкции на момента.
Историците са категорични, че причината е подготовка за ядрен удар, а целта е или Русия или Китай. Азиатската страна също не е изостанала в това движение и даже се подготвя за същия сценарий. През есента комунистическата партия на Мао е превела армията в бойна готовност. Икономиката на страната също се подготвя да отговори на стандарта на война и някои основни фабрики са преместени отдавна в планините и на терени, които практически остават недостъпни или невъзможни за бомбардировка. Пекин дори има огромен подземен град с укрития за ядрена война. На 17 октомври всички са под тревога и очакват нареждане за влизане в потенциална битка, която най-вероятно днес можеше да се чете като Трета Световна война.
Само 7 години след Куба е логично да видим отново размахването на оръжия. Този път битката няма да се води между изтока и запада, а само срещу две от най-големите комунистически страни в този период, а всичко започва с един специален граничен сблъсък между реката на малък остров в отдалечения ъгъл на Североизточна Азия. Женбао е известен като острова на съкровищата за Китай и се разделя от река Усури, която поставя и североизточната граница между Китай и Русия. От река Амур до Становойското ранчо ще открием, че има сериозно присъствие на войници. През XIX век с упадъка на династията Цин и постоянните вътрешни бунтове, Опиумовата война, придружена от имперските заселници на Русия и притискащи границата. Според някои китайски заселници, територията винаги е била тяхна, докато руснаците не са я окупирали и не са преначертали границата.
Най-накрая я прекръстват на Дамански – кръщават местността на известен жп инженер. През следващия век островът не печели толкова внимание, поне до 1949 г., когато Китай отново решава да се насели и да игнорира руските империалисти. По това време се смята, че това е разбирателство между двете страни и солидарност. Китайски и съветски патрули често се срещат на острова. Макар и двете страни да правят официални протести, войниците си разменят цигари и други стоки, тоест имаме едно много мирно и приятно време. Площта на самия остров е около половин квадратен километър и въпреки това спорът е впечатляващ. През 60-те години на миналия век ще открием, че конфликтът започва да се засилва. От една страна идеологията на Ленин вече не е толкова ценна, а и мрежата от бодлива тел с дължина от близо 6000 километра не се гледа с толкова добро око.
По това време Мао и Хрушчов влизат в някои гласни конфликти и се карат и започват да вадят историята, за да докажат чие е това парче земя. Към втората част на десетилетието Брежнев решава да използва малко по-твърди методи за външната политика и скоро се достига до насилие. Китайските риболовни лодки и Съветските кораби се сблъскват в двете реки през лятото. През зимата китайските червени гвардейци преминават замръзналата река, за да се скарат с руските войници.
Вече няма приятелска размяна на стоки, а се влиза в бой с дървени бухалки и други оръжия за ръкопашен бой. Отначало има издадена заповед да не се произвежда изстрел и затова се обменя опита на бойните изкуства. Средновековното меле на лед – най-вероятно днес за такова ще трябва да се плати – води до нов поглед и желание за реванш. През 1961 г. са изпратени 12 войника, но до 1969 г. ще открием, че вече са 22-ма. Китай вижда това като акт на агресия и официално насочва цялата армия към северната и южната граница.
Дори започва да се говори за употребата на ядрено оръжие. През 1964 г. Китай детонира своята първа атомна бомба и става 5-тата ядрена сила в света, ситуацията се променя драстично. След три години Пекин детонира и първата си водородна бомба. По това време СССР започва да строи своята първа ракетна база в Трансбайкалския регион – на север от Монголската република, която обаче има подпис за дипломатически отношения с руснаците. Една година по-късно Москва премества ракети и войска в Монгoлия, но генералният план никога не е бил към започването на война. Страхът е причината да има такова движение, а и де на забравяме, че през 1968 г. в Чехословакия вече има трусове, които допълнително циментират Мао на лидерската позиция.
На 5 януари 1968 г. избухва и първата по-сериозна престрелка между двете страни. Ядосани от развитието на нещата, руснаците се качват на БТР и премазват няколко рибаря. Побесняла китайска тълпа идва, за да се разправи и тогава вече е отговорено с огън. Новините за инцидента достигат до Пекин и вместо да се стигне до някакво разбирателство или да се наложат санкции, Китай официално разрешава да се отвърне на нападателите по добре познатия начин. Регионалните командири призовават отряд от командоси и един елитен гарнизон. Наредено е да бъде извършена засада над вражеските патрули. Забавният случай тук е, че през 2014 г. бивш командос на име Ванг Гуаксианг е лежал около 7 дена, чакайки руснаците, но те така и не се върнали. Не е ясно дали руското разузнаване е подсказало какво следва или просто никой не е имал желание за сражение, но войната е избегната.
Пролетта на 1969 г. започва с отстъпването на Сибирската зима, но температурата продължава да е минусова. По това време съветската армия провежда военни учения и симулира китайска инвазия. Симулацията изисква всички войници се изтеглят на около 50 километра от границата, оставяйки само един гарнизон в далечните постове. Младши сержант Юри Бабански е един от малкото, които трябва да наблюдават замръзналата Усури. Около 10 часа и 20 минути сутринта съветските войници забелязват патрул с около 30 войника в бели зимни камуфлажи, пресичащи замръзната река в посока Женбао. Заплахите по това време са нормални занимания между двете страни. 32-ма руски войника се качват в поредния БТР и 2 ГАЗ-ки и отиват да посрещнат китайците. Веднъж стигнал до острова, старши лейтенант Иван Стрелников изпраща Бабански с 24-ма мъже, за да направят посрещане по флангове.
Бабански влиза в едно огромно снежно поле. От другата страна стои Сън Югуо – командира на граничния пост. Мъжете най-вероятно са се срещали, не е сигурно дали не са се били на заледеното езеро. Сън обаче не се притеснявал толкова, все пак на стотина метра от него се крият китайските командоси, готови да направят засадата и да елиминират противника. Това не са били обикновени войници а елитни разузнавачи от трети корпус на китайската армия. Задачата на Сън е била да привлече руснаците и да ги вкара в своята територия. В това отношение е изпълнил мисията си повече от прекрасно.
На около 10 метра от Бабански стои Уанг, който за пореден път мръзне и чака прословутите руснаци да влязат в битката. Командосите са дошли тайно в предната вечер и са изкопали своите укрития, а след това са прекарали цял ден. Понеже планината е изключително тиха, командосите разполагали с лекарства против кашлица, за да не се издадат. Веднъж след преминаването на границата, китайците откриват огън от своите открития със своите Type 56 – китайската версия на АК-47.
Първите куршуми карат Стрелников да тръгне и да помогне на своите колеги, но се озовава в още по-голяма китайска група. С огромният рейтинг на стрелба, жертвите от двете страни не са никак малко. След този инцидент Китай изпраща цели три роти, които да провеждат учение на острова и да продължават да повишават напрежението. Техниците поставят директна телефонна линия до Пекин и на разположение могат да призоват многобройна армия, самолети и дори ядрено оръжие, ако се наложи. По това време съветските командири също не мълчат, а провеждат разговори с Москва и заявяват, че има напрежение в Женбао. Междувременно и руските гарнизони, които са провели учението заемат старите си постове и разбират, че не могат да докладват успеха, защото нещо се е случило.
Руските политици не са на линия. Брежнев е в чужбина, докато Кремъл се занимава с наследените главоболия от инвазията в Чехословакия. САЩ също изисква вниманието на руските лидери, следователно няма кой да получи съобщението, че Китай се е активизирал. По стари патриотични модели, полковник Демократ Леонов от 57 граничен корпус получава нареждане да брани границата на страната от всички видове агресори, но поне са казали да избегне по-голям военен конфликт. Следователно руснаците имат заявка, че могат да се бият само с гранични войници, макар и половината руска армия да е на учение и да е готова да смени стратегията и да тръгне напред. Леонидов няма да получи военно подкрепление, макар и да не вярваме в това. Още в същия ден пристигат два БТР-а с 24 войника. Командвани са от лейтенант Витали Бубенин.
След два часа в сражение, Леонов нарежда на Бабански да се оттегли. Остават около 31 войника, които да пазят защитната линия. Бубенин се качва в своя БТР на около 100 метра от китайската граница и започва да привлича вниманието на противника, който отговаря с огън. РПГ поразява БТР-а и трима от екипажа успяват да избягат и отвръщат на огъня. С помощта на картечен огън успява да прогони китайците от близкия пост, но съответно и да оцелее отстъплението. На 2 март конфликтът продължава да се развива. Двете страни се оттеглят от заледената река. Чака се отговор от Москва дали да се покани в забавлението и редовната армия.
Полковник-генерал Лосик е разпънал своята моторизирана стрелкова дивизия само на няколко километра от точката на конфликт. Неговият арсенал включва Т-62 танкове и БМ-21 „Град“ ракетни установки. По това време командир Чен също не чака и вдига залога и доставя допълнителна пехота с един артилерийски полк, който да задържи евентуалната атака. Преди да се стъмни около 15 китайски и съветски патрула вече са разпънали своите позиции по коритото на реката. Разменят се куршуми, руските БТР продължават да се нареждат по защитната линия, но пък се посрещат с нови РПГ-та и 75 мм безоткатни пушки. Около обяд на следващия ден Леонов най-накрая се радва на по-сериозно присъствие. Пристигат 4 броя Т-62. Леонов се качва на един от танковете, за да насочи танкистите в правилната точка. Вместо да подкрепят руската позиция, те форсират реката и се озовават в китайската страна.
Маневрата е завършена, когато един от танковете е ударен от противникова мина. Китайците са успели да изпреварят събитията и тайно през нощта са минирали замръзналите ледове. Докато 3-те здрави танка се оттеглят, Леонов слиза, за да се отдалечи пеша и е ударен от китайски снайпер. Това е и най-високата жертва в този конфликт. Следобедът не е по-приятен. Москва продължава да мълчи, докато китайците приемат присъствието на танковете за покана да докарат своите бойни хеликоптери Ми-4. Китайският министър на външните работи бил много разочарован от факта, че не са докарали повече техника, а и на минусови температури някои от войниците били голи до кръста и трябвало да използват РПГ-та срещу бронираните съветски машини.
Един от стрелците оглушава, докато тежката техника се оттегли. В 5 часа следобед 135-та съветска дивизия активира своите ракетни установки „Град“ по китайските позиции. Атаката продължава около 10 минути и разтриса земята на малкия остров. Само един час след това китайците отговарят на агресията, но се изтеглят изключително бързо от позицията. Същата вечер руснаците превземат целия остров и започват да изхвърлят труповете, да копаят нови окопи и да очакват завръщането. На 17 март започва да се разменя и артилерийски огън. Съсредоточен е генерално върху изоставените Т-62 позиции на Ленов. Конфликтът официално е успял да замеси редовната армия, а с нея и ядрената дивизия по цяла Северна Азия. Двете страни не искат да рискуват повече и конфликтът на границата се замразява.
На 15 март Кремъл не е успял да се свърже с граничните постове, Лосик официално дава нареждане на редовната армия да влезе в сражението, нарежда и ракетните установки да отговорят на огъня. Именно той поема и цялата отговорност за случилото се. Макар и да очаква разстрел, началниците му го местят в Москва и го правят директор на военната академия. После е повишен в маршал и през 1992 г. се пенсионира. За действията си Леонов и Бабински са признати за герои на СССР. Около десетилетие по-късно генерал Бубенин ще поведе своите отряди в Афганистан. Китайските командири също получават отличия за ръководенето на защитата. Командир Сън се среща лично с Мао и е признат за боен герой.
През 1991 г. островът официално е предаден на Китай със спогодба. За цялото сражение има издигнат мемориален парк. Историческата стойност на конфликта също може да се разглежда от две страни. Руснаците го наричат първия опит за външна намеса от Втората Световна война насам, докато китайците го смятат за една успешна защитна контраатака. Всяка страна е категорична, че другата е стреляла първа. Според някои доклади между 2 и 17 март жертвите на Китай са 29 души и 64 ранени, руснаците дават 58 жертви и 94-ма ранени.
Този момент дава и позитиви за Никсън, който вижда Китай за потенциален съюзник срещу СССР в случай, че армията евентуално реши да се намеси във Виетнамския конфликт. Добрата новина е, че всички запазват здравия разум и не активират своето ядрено оръжие, макар и двете страни да са търсили поводи по тази линия.
