16 април 1925 г.: какво се случва в църквата „Света Неделя“
Датата 16 април 1925 г. е черен ден в българската история. Извършеният в църквата „Св. Неделя“ атентат е най-кървавият в историята на България и сред най-жестоките в цялата европейска история.
Загиват 134 души (броят след това нараства), а около 500 са ранени. Сред убитите има жени и деца, макар най-много внимание да се обръща на висшите офицери, част от които имат водеща роля в хода на войните за национално обединение.
Покушението, организирано от Българската комунистическа партия (БКП) и до днес е повод за горещи дебати, които и тази година няма да подминат обществото.
Историята на самия атентат е разказвана многократно. За тези, които все пак не са запознати, ето кратко описание на събитията. След Септемврийското въстание (1923 г.), БКП е забранена като политическа формация, а дейността й е обявена за нелегална. Организацията продължава да функционира с помощта на щедри финансови и материални инжекции от страна на Съветския съюз, както и чрез замесването си в престъпна дейност на база привличане на различни разбойнически банди на територията на България. Властите отговарят с репресии, арести и смъртни присъди, като до началото на 1925 г., немалко от ключовите комунистически дейци са или убити, или принудени да емигрират.
С оглед на тежкото положение на организацията, БКП сформира свое бойно крило, т.нар. Военна организация (ВО), минала под директния надзор на съветските служби, които изпращат инструктори и оръжия. Засилва се и дейността по вербуване на разбойнически отряди с цел попълване на редиците вследствие на постоянните арести от страна на властите.
Военната организация, следвайки наложената още от края на XIX век практика, започва да планира покушения срещу ключови дейци на силовите министерства с идеята, че ако бъдат убити достатъчно военни или полицейски командири, държавата ще намали натиска върху БКП. Както показва практиката в Царска Русия, резултатът от подобни атаки е точно обратният.
Накрая, през декември, 1924 г., ВО започва да планира голям атентат, чиято цел е да се ликвидира максимално голям брой политически и военни дейци и да се предизвика хаос в цялостното управление на страната.
В най-смелите амбиции на терористите е убийството на царя, както и на водещите фигури в кабинета на Демократическия сговор, начело с Александър Цанков. Доколко планът е реализиран против волята на ЦК на БКП, остава спорен въпрос. БКП след 1944г., предпочита да се дистанцира от атентата и в историографията, неговите извършители са разглеждани като фанатици и самодейци.
В действителност, ВО и организаторите на атентата непрекъснато получават подкрепа от СССР, а действията им така и не са санкционирани с официален отказ или забрана за действие от ЦК на БКП.
Подготовката за самия атентат трае около три месеца. Планът се състои в три основни етапа – вербуване на вътрешен човек от прислугата на църквата, който да осигури достъп до храма; Ликвидиране на високопоставен политик или военен деец, чието погребение да се състои в централния софийски храм и да събере на едно място целия държавен елит; Разполагане на достатъчно количество експлозиви и организиране на самия атентат.
Всички тези стъпки са поетапно реализирани през последните дни на март и началото на април, а убийството на о.з. генерал Константин Георгиев на 14-ти парил, 1925 г. (убит до църквата „Св. Седмочисленици“, докато отива за вечерна служба с внучка си – б.а.), e удобният за комунистите повод.
Това, което атентаторите не успяват да предвидят, са две съдбоносни стечения на обстоятелствата. Първото се случва два дни преди атентата. В прохода Арабаконак, колата с която се движи цар Борис III е изненадващо нападната от група анархисти (или анархо-комунисти според други трактовки – б.а.). Така наречените от след деветосептемврийската историография „четници“ не очаквали да попаднат на царя и в създалата се суматоха той успява да се спаси. Загиват ловецът Петър Котев и ентомологът проф. Делчо Илчев. Именно на тяхното погребение, което също е насрочено за 16-ти април, присъства цар Борис III.
Втората съдбоносна случайност, е че в църквата Св. Неделя се събират твърде много хора и ковчегът, който трябвало да се намира точно до колоната, над която е разположен взривът, е преместен в средата на храма, като по този начин, основните политически фигури също застават по-далеч от взрива, отколкото се е планирало.
Атентатът е извършен в следобеда на 16-ти април, 1925 г. Взривът е детониран от разстояние, което позволява на терористите да избягат в суматохата. В последствие, повечето от тях бягат през Югославия към СССР.
Властите логично, засилват репресиите, а моменталният отговор на терористичния акт са серия от арести, бързи процеси и екзекуции. Част от комунистите загиват, оказвайки съпротива на изпратените след тях полицаи. В процесите са осъдени не само преки извършители и членове на БКП, но и хората, които са им съдействали или са ги укривали. Както е логично, проявите на насилие срещу правителството не предизвикват смирение от страна на властите, а напротив, само засилват натиска върху БКП.
Последиците от атентата не са свързани само с преброяването на свидните жертви или бързите процеси срещу местните комунисти. Атентатът в СВ. Неделя има и значително по-сериозен отзвук.
На първо място, действията на ВО на БКП водят до дистанцирането на множество местни нелегални структури, чети, отряди и групи от комунистите. За няколко години след 1925 г., БКП остава силно изолирана от гледна точка на останалите „подземни“ организации и престъпни групи, действащи на територията на страната.
Едва след засилването на полицейските акции срещу разбойническите отряди и анархистите в края на 20-те години и през 30-те години на XX век, те отново търсят подкрепа от БКП поради постоянния приток на пари и оръжие от СССР.
От гледна точка на самият Съветски съюз, атентатът в България е един страничен проект. Никой в Москва не си прави илюзии, че комунистите в България имат силата да вземат властта през 1925 г. – това е станало пределно ясно още с краха на Септемврийското въстание.
За СССР, подкрепата за БКП и нейните структури е инвестиция с малък риск и потенциална голяма възвръщаемост. От една страна, количествата пари и оръжие, предоставени на ВО са символични. От друга – Съветите могат да претендират че непрекъснато подкрепят своите „малки братя“ на Балканите и в последствие да изискват от тях послушание.
Преследването на комунисти от страна на българските власти води до значителна емиграция на дейци на БКП към СССР. Именно на база на тези бегълци, Москва започва да формира своя вярна клика като твърде свободомислещите и независими биват маргинализирани. Много са примерите за комунистически отряди, които бягат в Югославия, където биват подслонявани в лагери, от които СССР измъква само онези, които смята полезни и послушни. Останалите са оставени на произвола на съдбата, като някои от тях се опитват да се върнат в България, където отново попадат под ударите на властта.
От позицията на съветските агенти, България се превръща в ценно тренировъчно поле за московските служби, които постоянно развиват своя капацитет за извършване на подривна дейност.
Макар в краткосрочен план, атентатът в „Св. Неделя“ да има подчертано негативни последици за БКП, в дългосрочна перспектива той се оказва изключително полезен за онези партийци, които след 9 септември 1944 г. ще поемат властта в страната. Това се дължи както на факта, че голяма част от техните конкуренти в България са ликвидирани от властите, така и на дистанцията, която хора като Димитров, Червенков и Коларов могат да заемат по отношение на кървавия терористичен акт.
От друга страна, ние не бива да забравяме, че извършителите на терористичното нападение в „Св. Неделя“ са неделима част от същата тази БКП, която поема управлението на страната през 1944 г.
Терорът продължава да е любим инструмент на българските комунисти и след 1925 г. В края на 20-те и началото на 30-те години на XX век, комунистите засилват и разширяват вербуването на престъпни структури, като например отрядът на Митьо Ганев, за целите на своята борба срещу правителството. Политическите убийства се редуват с обири на цивилни и действия срещу полицията и армията.
В хода на Втората световна война, анти-правителствената дейност продължава. След 1944 г., тази дейност се разглежда като партизанска борба против „фашизма“ (термин, често неправилно използван у нас – б.а.), но тя сериозно се отличава от съпротивителните движения срещу Нацистка Германия в останалите части на Европа, най-малкото защото на територията на България няма германски окупационни части и българското правителство не участва в активни военни действия срещу Съюзниците.
Като чиста проба терор може да бъде определен и Народният съд, развихрил се в България в пропорции, надвишаващи многократно сходните процеси в останалите държави от т.нар. Източен блок. Осъдени на смърт са над 2 700 души, а над 1 900 получават доживотни присъди. За сравнение, в Унгария на смърт са осъдени 470 души, в Румъния – 100 на смърт (нито една изпълнена) и 163 на доживотен затвор, в Югославия, броят им остава незначителен – в два от най-ключовите процеси през 1945 и 1946 г., на смърт са осъдени общо 16 души.
Предвид фактите, БКП спокойно може да бъде разглеждана като терористична организация в периода 1923-1944г. и единствената причина това да не се случва, е последвалото и управление в България. В този контекст, паралели с организации като „Хизбула“ са повече от удачни.
Деветдесет и четири години след атентата в „Св. Неделя“, българското общество остава все така поляризирано по отношение на кървавото му наследство. Обикновено, историческата давност преди адекватното оценяване на едно събитие е 50 години. Тя отдавна е изтекла.
За нас днес не може да има никакво съмнение, че случилото се на 16-ти април, 1925 г. е терористичен акт, извършен от терористична организация, която в последствие, благодарение на редица благоприятни за нея външни фактори, се превръща в единствена управляваща политическа сила за много дълъг период от време.
