Защо някои хора мислят, че живеем в Матрицата

През 1999 г. касовият хит „Матрицата“ запозна широката аудитория с един стар философски проблем: откъде да знаем, че това, което преживяваме, е реално?

Има много хора – от уважавани философи до Елон Мъск – които смятат, че е съвсем възможно, дори вероятно, да живеем в симулирана реалност. Мъск, макар и да не е експерт по темата, оценява шансът да живеем в „базовата реалност“ (тоест „реалността“), на милиарди към едно.

Една особено популярна идея, изложена от шведския философ и професор от Оксфордския университет Ник Бостром в статията му от 2003 г. „Живеем ли в компютърна симулация?“, става известна като Хипотеза за симулацията. Тя, в най-основната си форма, звучи така: ако хората (или пък друг вид) продължат да напредват в продължение на стотици, хиляди или дори милиони години, е доста сигурно, че ще разполага с огромна изчислителна мощ; а ако покорим галактиката (или стигнем дори по-далеч), може да използваме енергията на звездите, а може би дори на черните дупки. С цялата тази енергия и изчислителна мощ става много вероятно в даден момент нашите потомци да проведат симулации на предците си, като на този етап такова нещо ще им коства едва малка част от изчислителната мощ, с която разполагат.

Ако това действително е най-естественият ход на нещата, изглежда по-рационално е да приемем, че сме част от симулацията, а не част от първоначалните истински биологични хора.

В статията си Бостром предлага три възможни сценария, от които само един може да е верен:

1) Частта от цивилизациите от човешки вид, достигнали етап, в който са в състояние да създадат и поддържат такава симулации, е много близка до 0.

Т.е. много по-вероятно е човекът да се самоунищожи (от ядрена война, катастрофа или по някакъв друг ужасен начин), преди да достигне до етапа, в който може да извършвам такива изчислителни подвизи.

2) Частта от постчовешките цивилизации, които се интересуват от извършването на симулации на предците си, е много близка до 0.

С други думи, до този момент нашият вид се е променил толкова много, че вече не се интересуваме от провеждането на симулации, а който все пак проявява интерес, нямат достъп до силата да ги създава. Или пък провеждането на тези симулации е забранено.

3) Частта от всички хора с нашия вид преживявания, които живеят в симулация, е много близка до единица.

Ако другите две са неверни, тогава ни остава вариант номер три: нашият вид ще развие необходимата технология и ще започне да създава непонятен брой симулации на предците си (с течение на времето). Освен това симулациите може да започнат да създават свои собствени симулации и така нататък, и така нататък… Това би означавало, че огромното мнозинство от „хората“, които живеят на Земята се намират в симулация – те (тоест ние) просто не го осъзнават.

Какви са шансовете да живеем в симулация?

Без да сме намерили някакви доказателства, че живеем в симулация (които, разбира се, създателите на симулацията биха скрили от нас), не е лесно да се отговори на този въпрос и той е критикуван именно по тази линия. Хората обаче са се опитвали да разгледат все пак шансовете, като са се фокусирали върху това дали този вид изчисления са възможни и доколко е вероятно видът ни да стигне до етап, в който да може да ги постигне.

Един астроном използва Байесов анализ, за да се опита да определи приблизително този шанс – като взема предвид фактори като намаляваща изчислителна мощност при преминаване през различни нива на симулация – и в крайна сметка успява да определи вероятността, че живеем в симулация, на около 50/50.

Колкото повече се приближаваме до способността да симулираме предците си, толкова по-вероятно е да го направим – а следователно това важи и за хората преди нас.

„В деня, в който изобретим тази технология, тя обръща шансовете от 50 на 50, че сме реални, до почти сигурно, че не сме реални, според тези изчисления“, казва астрономът от Колумбийския университет Дейвид Кипинг пред Scientific American. „Този ден ще бъде много странен празник на нашата гениалност.“

Можем ли все някак някога да разберем?

Има някои доказателства, които сочат, че нашата реалност е истинска реалност. Един екип, който първоначално не е изследвал тази хипотеза, открива доказателства, че някои проблеми на квантовата механика не могат да бъдат симулирани от компютри. Екипът се опитал да симулира ефекта на Термал Хол, при който системите са подложени на екстремни магнитни полета, и установява, че за да се симулират няколкостотин електрона, са необходими повече атоми, отколкото се съдържат в наблюдаемата вселена.

Разбира се, привържениците на теорията за симулацията могат да кажат, че вселената над нас разполага с много по-голяма изчислителна мощ или че през по-голямата част от времето квантовият свят не се симулира (освен когато не го наблюдаваме). За тези хора обаче може би никакви доказателства, че живеем в базова реалност, не са достатъчни, тъй като винаги могат да кажат, че то е всъщност хитър трик на Симулатора да ни заблуди.

Най-очевидният начин да проверим дали сме в симулация би бил да се опитаме да крашнем компютъра, на който тя върви, като му дадем парадокс, който няма да може да разреши, например като се върнем в миналото и убием собствения си дядо. Друг вариант се срине компютърът е да го накараме да използват твърде много ресурси, например като съдаден симулации, всяка от които изпълнява своя собствена симулация, и така докато цялата система спре.

В статията си, в която изтъква тези методи, Роман Ямполски, компютърен специалист, стига до заключението, че най-разумният ход за всеки, който все пак иска да оцелее в случай, че действително крашнем компютъра и той трябва да се рестартира, би бил да привлече вниманието на създателя ни и да го убеди да ни пусне в реалния свят, а също и да потърси пролуки във вселената, които бихме могли да използваме за тази цел.

„Тъй като в момента нямаме възможност да четем и променяме кода на симулацията и не знаем дали опитите ни да убедим създателя ще имат някакво въздействие, най-добрият ни подход е да изследваме структурата на нашата вселена във възможно най-малкия мащаб с надеждата да открием някакъв знак“, пише Ямполски и добавя, че квантовата механика има много странности, които „биха имали много смисъл“, ако ги разглеждаме като пропуски в кода, от които ще можем да се възползваме.

„Подобни аномалии, самостоятелно или в различни комбинации, са били вече използвани от умни учени, за да постигнат нещо много подобно на хакване на симулацията поне на теория.“

Ако все пак някога разберем, че живеем в симулация, може би ще е най-добре да не ръчкаме в кода, да не би създателите ни да решат да ни изключат.