Портативните ядрени реактори – добра идея или безумие

През 1954 г. американската армия инициира Програмата за ядрена енергия, която се стреми да проучи и проектира относително малки преносими ядрени реактори, които да осигуряват захранване на обекти на по-отдалечени места.

„Преносим“ е дори меко казано в случая, тъй като наистина се има предвид реактор, който може да бъде разглобен и транспортиран лесно. Програмата разработва печално известния SL-1 (на снимката долу, разтопен), който претърпява катастрофален инцидент през 1961 г., убивайки редица от операторите му. Друг реактор, произведен по програмата, захранва лагера Сенчъри – подземен военен лагер в Гренландия, в продължение на три години.

Преносими реактори

Програмата за ядрена енергия на армията произвежда осем реактора, повечето от които имат наситен или интересен експлоатационен живот.

Реакторът SM-1 е първият. Той е завършен в началото на 1957 г. и е първият американски ядрен реактор, свързан към електрическа мрежа. SM-1 се използва предимно с цел изследвания и обучение, а не за действителното производство на енергия. През целия му експлоатационен живот от 1957 до 1973 г. около 800 души персонал са обучени на него.

Споменатият по-рано SL-1 е експериментален реактор в Националната станция за изпитване на реактори в Айдахо Фолс, Айдахо. На 3 януари 1961 г. реакторът претърпява катастрофален срив, когато един от трите оператора на нощна смяна изтегля контролния прът твърде далеч от реактора, което бързо повишава нивото му до критично. За 4.3 милисекунди огромен скок в мощността моментално изпарява водата в реактора, която се ударя в горната му част.

Контролните пръти и щифтовете са взривени във въздуха, докато самият реакторен кораб, който тежи 12 тона, е повдигнат почти на 3 метра. Един мъж е забит в тавана на сградата с контролен прът и загива незабавно, докато друг умира при самата експлозия. Третият мъж оцелява, но е смъртоносно ранен и по-късно умира от раните си.

PM-2A е реактор, пристигнал във военновъздушната база Туле през юли 1960 г., преди да бъде преместен на парчета през 25 километра лед до дестинацията си в лагера Сенчъри. До октомври армията сглобява реактора и го пуска, но трябва бързо да го изключи, тъй като започва да изтича радиация. Армията поставя щитове от олово и барабани, пълни с лед и дървени стърготини, в опит да ограничи изтичането.

След като е стартиран и вече работи „безопасно“, PM-2A осигурява на базата достатъчно електричество и топлина за около 3 години. Реакторът в крайна сметка е изпратен обратно в САЩ, където се използва при тестове за изследване здравината на друг реактор с щети по структурата.

Лагерът Сенчъри

Разположен на 250 километра от Туле, Гренландия, Лагерът Сенчъри е подземна военна база, издълбана директно в леденото поле. Проектът е обявен пред обществеността като научноизследователска база и доказателство, че могат да се направят евтини военни застави в ледовете на Гренландия.

САЩ получават разрешение от Дания за създаване на базата, но скриват истинската й цел от тях. Базата е прикритие за проект Айсуърм – строго секретна военна програма, която има за задача да изгради мрежа от ядрени ракетни бази, скрити в ледените полета на Гренландия.

Лагерът е конструиран като сглобяеми сгради са положени в големи изкопи в леда, които след това са покрити, осигурявайки на базата и нейните жители добро ниво на защита от суровата среда отвън. Базата съдържа превозни средства, храна, жилищни помещения, тоалетни и медицински заведения.

Военните обаче откриват, че изместващият се лед прави невъзможна дългосрочната жизнеспособност на подземната база. В резултат на това проектът Айсуърм също е отменен. Операциите в базата започват през 1959 г. и приключват през 1967 г.

Околният сняг е наситен с радиоактивни замърсители, така че е заровен в леденото поле заедно със силно радиоактивната охлаждаща вода от реактора. Тогава САЩ предполагат, че отпадъците ще бъдат заровени завинаги в замръзналия пейзаж, но изменението на климата поражда опасения, че топенето на леда може да разкрие смъртоносните останки.

* * *

Подновен интерес към преносими реактори

Американската армия наскоро отново насочва вниманието си към преносимите ядрени реактори и микрореакторите. Вторите, не е изненадващо, са много по-малки от обикновените, около 100 до 1000 пъти по-малки, за да бъдем точни.

Американската армия се интересува от използването им като бързи решения за осигуряване на устойчива мощ за мобилни бази. С тези реактори военните биха могли да намалят въглеродния си отпечатък и да повишат безопасността на тези в базата, тъй като вече няма да е необходимо да се задържат огромни количества течно гориво.

Идеята обаче е подложена на критика заради липсата на практичност и очевидните опасности, свързани с ядрения реактор във военна зона. Времето ще покаже дали тази идея някога ще стане реалност, но е ясно, че САЩ не са забравили за реакторите от 50-те и 60-те години.