Политическата глупост, която предизвика пожар в АЕЦ Уиндскейл

Сутринта в петък, 11 октомври 1957 г., работниците в ядрения реактор Уиндскейл Пайл 1 близо до Сийскейл, Къмбърланд, Англия, са изправени пред много неприятен избор: да оставят бушуващ пожар в реактора им да изгори, изпускайки опасно високи нива на йонизираща радиация в околна среда, или да се опитат да го изгасят с вода, което пък може да предизвика водородна експлозия, отново освобождавайки опасни нива на радиация, както и да взриви работниците. Ето историята на този инцидент:

Уиндскейл Пайл, 1956

В Сийскейл в края на 40-те, началото на 50-те години на миналия век бяха набързо построени два реактора за производство на плутоний: Уиндскейл Пайл 1 и 2. И двата бяха по същество блокове от графит с облицовани с алуминий пръчки от уран. От едната страна голяма перка вкарва въздух над графита и пръчките, за да ги охлажда, докато горещият въздух се изтегля от другия край и се изпуска през комините. На комините са добавени и филтри в последната минути.

Ядрено делене се случва в ядрото, когато неутроните се сблъскват с урана. При този процес допълнителна порция неутрони се удрят в графита и това взаимодействие преобразува кристалната му структура, карайки го да натрупва енергия до момента, в който може внезапно да я освободи под формата топлина. Точно тази крайна ситуация и се случва.

В годините след Втората световна война Великобритания отчаяно иска водородна бомба, за да бъде равнопоставена с американците. След години преговори за плановете на това оръжие, Харолд Макмилан най-накрая успява да се сдобие с тях. В края на октомври 1957 г. той трябваше да подпише декларация, с която САЩ ще споделят с Великобритания техните планове.

Докато се обсъжда договорът и подписването му, британските служители искаха да покажат на американците, че няма никакви недостатъци, проблеми или дефекти с реакторите им. Така че, вместо да ги реинструментират, за да ги направят безопасни, те често ги пускат на макс, до степени, които не са били проектирани да издържат.

Реакторът прегрява на 8 октомври 1957 г. след рутинна процедура, която работниците смятат, че минава успешно, както всички са очаквали. По средата на процеса работниците разбират, че желаното освобождаване на т. нар. енергия на Вигнер не се е случило напълно, и отново повишават топлината.

Много експерти смятат, че дори преди това второ загряване части от сърцевината са били далеч по-горещи от други, но работниците не са могли да знаят това, тъй като не са могли да го измерят. Във всеки случай консенсусът е, че все още горещите места на реактора, комбинирани с повторното затопляне причиняват пожара. И дори началото на пожара не се регистрира повишаване на температурата.

До 10 октомври 1957 г. вече работниците започват да се изнервят. Типичният спад на основната температура, който трябваше да последва освобождаването на енергията, все още не се наблюдава. Вместо това дори се регистрира постоянно повишаване. Без да осъзнават, че сърцевината е в огън, работниците увеличиха въздушния поток, за да забързат охлаждането. Това добавя кислород към огъня и изтласква радиоактивни частици нагоре през комина. Там са засечени от датчиците и в този момента работниците в централата разбират, че нещо не е наред.

Важно е да се знае, че в тази история работниците от централата са герои. Въпреки че може би е трябвало да се помислят малко преди да нагреят ядрото повторно на 8-и или да увеличат въздушния поток на 10-и, факторите, които наистина са предизвикали огъня в Уиндскейл, са политически, по нареждания от хора от много далечни високи позиции в държавата, които никак не разполагат с необходимите познания в областта.

И така, след като разбират, че нещо не е наред, на 10-и, работниците слагат предпазната екипировка и отиват да изследват горивото – едва тогава разбират, че гори вече почти два дни. Ръководителят на централата изследва цялата сграда на реактора и открива, че бушуващия ад влиза в контакт със защитният бетон. Той знае, че защитният бетон не е направен така, че да издържи на такъв тип пожар.

Те нямат особено много или пък особено добри варианти. До 11 октомври 1957 г. температурата в реактора е над 1260 градуса (лавата при изригване на вулкан обикновено е по-хладна). След като поставят метален стълб в огъня в неуспешен опит да го изгасят, когато той беше изваден, краят му беше втечнен.

При тази температура, когато водата (H2O) докосне разтопения метал (като този вътре в реактора), тя се окислява и водородът се отделя от кислорода. Служителите на централата се опасяват, че водородът може да се смеси с входящия въздух и да избухне, отваряйки дупка и излагайки населението на опасни нива на радиация и убивайки работниците.

Поради нелепата конструкция на реакторите опасни нива на радиация изтичаше с дни. Ако работниците решат просто да оставят огъня да изгори, дори ако защитният бетон не се разруши (а той почти сигурно щеше да се разруши), през това време радиацията щеше да продължи да изтича. И така, те изпробват единствения си друг вариант: да задушат огъня с течен въглероден диоксид. За съжаление обаче, те не можаха да приложат достатъчно. В крайна сметка огънят надделява и дори изяжда кислорода във въглероден диоксид.

Оставени без друг избор, те включиха маркучите, въпреки че все още се страхуваха да изключат охладителните и вентилационните системи. Водата не е причинила експлозия, но не е успяла и да потуши пламъците. В последен отчаян опит да се справят с пожара, всички са евакуирани от реакторът, с изключение на управителя на централата и началника на пожара. След това въздухът е спрян.

Управителят отново се качи на реактора, където вижда, че огънят създава мощен вакуум в неуспешен опит да се поддържа се нахрани с кислород. В крайна сметка, пламъците бавно започват да угасват, след това сиянието също намалява. В сърцевината на реактора продължава да се налива водата в продължение на още 24 часа, докато пожарът се загаси напълно.

Все още с желание да сложат ръка върху плановете на американската водородна бомба, британските лидери прикриват истинската причина за произшествието и обвиняват в работниците-герои от централата. Заблудата е успешна и САЩ споделя своите ядрените си тайни с британците. Последващи проучвания, извършени от Би Би Си и други медии, разкриват, че в крайна сметка е виновно правителството заради недостатъчно стриктните си политики за безопасност.

В здравословен план, нещата също са катастрофа. Въпреки че не е с мащабите на Чернобил, смята се, че отделянето на йод-131, цезий-137 и ксенон-133 е причинило поне 200 случая на рак; смята се също, че числата биха били много по-големи, ако не бяха добавени филтрите в последния момент.

За щастие, обаче, смелите работници, които се изправят срещу пожара, нямат завишен процент на рак или смъртност. Мениджърът на реактора, който многократно го обхожда, умира през 2008 г. на 90-годишна възраст.

След загасянето на пожара 15 тона уран биват запечатани в резервоара и по план реакторът трябва да бъде изведен от експлоатация до 2037 г.