Първата кола в космоса

Когато астронавтите от Аполо 14 кацат на Луната за трети път през февруари 1971 г., пресата и общественото се прозяват от скука. Телевизионните мрежи излъчват пряко излитането и обръщат специално внимание на дългия транслунарен преход, където Аполо 13 претърпяват инцидент и отлагат кацането си, но пускат само случайни фрагменти от разходките на Алън Шепърд и Ед Мичъл на лунната повърхност. Каквито новини се появяваха по вестниците в страната, са посрещнати с осезаема липса на ентусиазъм. Изглежда, на Америка вече й е скучно от лунните мисии…

Но е факт, че второто и третото кацане на Луната не са направени за телевизия. За зрителите те изглеждаха почти същите като Аполо 11. Телевизионната камера по същия начин е неподвижна и разположена близо до лунния модул, а кадрите са с ниска разделителна способност и заснемат екипажа, който подскача около базовия лагер, без да прави нещо особено. Всъщност единственият момент, създаден за телевизия от Аполо 14, е единственото нещо, което по-възрастните си спомнят за мисията: как Шепърд играе голф на слабата лунна гравитация.

При Аполон 15 обаче нещата са различни.

Седмици, дори месеци, по-рано е ясно, че това ще бъде друг вид мисия. Вестниците съобщават за тази мисия с ново вълнение: Щеше да е по-дълга, с три дни, ще има три излизания след кацането, подобрена телевизионна камера ще следва астронавтите и най-важното от всичко – те щяха да имат кола!

Журналистите не можеха да спрат да говорят за роувъра. Те обичат да го наричат с малко пренебрежимото „​лунно бъги“, за огорчение на НАСА, но в същото време изпитват истински глад за подробности относно неговия дизайн, производителност и потенциален принос към космическата наука. Пишат и за високата му цена. Към деня на стартирането на мисията пресата изглежда е постигнала консенсус около цената от 8 милиона долара – цифра, която идва след някакво магическо счетоводство, тъй като е по-ниска с близо 5 милиона долара. Дори при по-ниската предполагаема цена, някои хора наричат роувъра „най-скъпата кола, правена някога“, още повече, че щеше да бъде изоставена само след три дни шофиране.

В събота, 31 юли 1971 г., сутринта, след като лунният модул Falcon се спуска на повърхността на Луната, вестници в цялата страна илюстрират покритието си с подробна схема на пускането на колата от десанта. Същата сутрин още десетки публикуват артистични интерпретации на роувъра на повърхността на спътника ни. The New York Times посвещава на машината почти цяла страница. Телевизиите започват своето излъчване на живо малко преди екипажът да излезе с роувъра, следят пътуванията му с часове и направи същото при второто му излизане от базата. Дори рекламодателите се възползват от манията по роувъра.

Тренировки с роувъра

Мястото за първото излизане на колата е добре подбрано: регионът Хадли-Апенин, вълнообразна равнина, оградена от две страни от планини с размерите на Еверест и на трета от каньон, широк почти 1,5 километра и дълбок около 300 метра. На мястото на безличните сиви равнини, които телевизионните зрители бяха виждали в миналото на Аполо, сега пред тях се излъчва екстремен лунен пейзаж без земен еквивалент.

Следобед на 30 юли Дейв Скот и Джим Ървин кацат на 2 километра от каньона и на 5 от най-близката планина. Малко по-късно, от горния люк на лунния модул, Скот се оглежда наоколо – един аспект на мястото изскочи: беше сравнително чисто откъм камъни и други препятствия. „Изглежда доста добре“, каза той пред Хюстън. „Могилесто е, но мисля, че можем да управляваме роувъра доста добре по права линия.“

И така, на следващата сутрин Америка наблюдава на закуска как астронавтите тръгват със космическата атракция на мисията.

Скот на роувъра

Ференц „Франк“ Павлич и Сам Романо от изследователските лаборатории на General Motors в Санта Барбара, Калифорния, участват в контрола на мисията като технически съветници. Тези двама инженери – унгарски имигрант, пристигнал в Америка точно по време на космическата надпревара, и роден в Ню Джърси ветеран от флота – ръководят екипа, отговорен за проектирането на голяма част от първата кола на Луната. Когато виждат, че роувърът излиза на повърхността, „всички аплодирахме“, спомня си Павлич. „Седях на тръни. Беше удовлетворяващо и много вълнуващо да видя нещата да работят така.“

Но тогава лунното бъги за кратко се заплита на седлото, което го свързва с модула. Но астронавтите го освобождават. Няколко минути по-късно, докато Скот разгъва седалката си, велкрото, което я държи на място, се оказва по-силно от лунната гравитация и той почти дръпва цялото превозно средство от земята. Тогава, докато Ървин снима, Скот се качва на борда, тръгва с машината леко напред и открива, че не може да завърти предните колела. Ървин потвърди лошата новина. „Имам само задно управление, Дейв.“

Техният капсулен комуникатор – колега астронавт на име Джо Алън, чрез когото минават всички съобщения към и от екипажа – предлага редица комбинации от превключватели на контролния панел. „Все още няма управление отпред“, каза му Скот.

В Хюстън Романо, мениджър на програмата на GM за лунното превозно средство, седи ужасен. „Седях в Центъра за управление на мисията, на третия ред“, казва той пред режисьор на документални филми много години по-късно. „Вернер фон Браун беше на петия ред. Така че, когато казаха: „Предните колела не завиват“, Боже, бях толкова нервен. Задната част на врата ми започна да се подува, да се зачервява. Ушите ми бяха зачервени.“

Павлич, наблюдавайки наблизо, си помисли, че знае какво става. Малък потенциометър в кормилната електроника не пренасяше електрически сигнал. Минават няколко секунди, преди Алън да му каже: „Дай газ.“  Поправката на Павлич щеше да изчака, защото часовникът цъкаше.

Ървин се качи. „Седиш наистина високо“, казва по-късно той. „Все едно си изправен.“ Той посяга към картата си и установява, че костюмът му се огъва толкова малко, че не може да се пресегне достатъчно. Без гравитацията и атмосферата на Земята, костюмите на астронавтите са по-дебели и по-твърди, а по-малкото тегло на астронавтите им дава по-малко възможност да ги управляват. Той се опита да закопчае колана си, но неуспешно. „Мисля, че е твърде къс, Дейв.“

Скот дойде около роувъра, за да помогне. „Да, разбира се.“

„Не губете време за това“, каза му Ървин. „Просто ще се държа.“

„Не“, казва Скот, вземайки може би най-мъдрото си решение на деня. „Не можем да ви загубим сега. Имаме още много за вършене.“ Той успява да закопчее колана, качи се обратно и закопча и собствения си колан. „Добре, Джим, тръгваме.“

„Добре – каза Ирвин, – Напред!“

„Ууу! – каза Скот, – Дръж се!“