Огледалото създава първата селфи мания

Съдейки по археологическите сведения, човеците отдавна сме очаровани и заинтригувани от нашите собствени отражения. Някои от най-ранните огледала, направени от човека, изработени от полиран обсидиан, датират от 6200 г. пр. н. е. в Турция. По-късно египтяни изработват огледала от полирана мед, а китайските изобретатели – от отразяващ нефрит. Понякога огледалата участват и в религиозни ритуали, в които са считани за портал към духовния свят.

Но дори и тогава огледалата са използвани до голяма степен, за да се наблюдава колко великолепни сме. Египетските картини и дърворезби показват хора от висшите класове, които седят пред своите огледала, разресват косите си и нанасят върху лицата си гъста червена, зелена, жълта и черна козметика. По-късно гърците и римляните създават малки стъклени огледала, а способността им да се критикуват и да се контят става още по-голяма – мъжете започват да къдрят косата си и се притесняват от плешивостта си. Римляните дори използват огледала, „за да се гледат, по време на оргия“, казва Марк Пендърграст, автор на „Mirror Mirror“. С целия този секс и грубост, огледалата се свързват от самото начало със суетата и обсебването от себе си, особено при жените. По време на средновековния период в Европа картините, които целят да изобразят порок, показват жени, които се гледат в ръчни огледала, докато скелетите на демони се крият зад тях.

През средновековието технологията за създаване на огледала е груба: създадени от духано стъкло, те обикновено са малки и често изпъкнали. През Ренесанса италианците започват да разработват техники за създаване на по-плоски стъкла и през 1507 г. покриват задната част на стъклото с живак и калай, което произвежда поразително ясни огледала. Тази нова технология привлича вниманието, но толкова скъпа, че благородниците понякога продават част от имуществото си, само за да си позволят такова огледало. „Имах някаква лоша земя, която не ми носи нищо, освен пшеница“, както казва една графиня в разказ на философа от началото на 19-ти век Анри дьо Сен Симон, „затова я продадох и купих това хубаво огледало.“ През 16 и 17 век производството на огледала е толкова скъпо, че изисква инвестиция на половината от френския БВП. По времето, когато Ренесансът разцъфтява, заможните благородници могат да си купуват толкова големи огледала, че да гледат цялото си тяло наведнъж.

Всичко това действа трансформиращо. Историкът Ян Мортимер смята, че огледалата са централна част в развитието на тогавашното усещане за стойността на индивида над общността. „Човечеството“, казва Мортимър, става „тема за изучаване сама по себе си; то вече не се вижда през обектива на Божието творение.“ Богатите търговци и благородници започват да поръчват все повече и повече портрети.

Модата се превръща в още по-голяма мания. Както отбелязва драматургът и романист Луи-Себастиан Мерсие през 80-те години на 18 век, заможните млади мъже се оглеждат „в четири огледала наведнъж, за да проверят дали бричовете им са плътно прилепнали към тялото“ – нещо като „мулти-селфи“. През 1715 г. есеистът Ричард Стийл наблюдава тълпи, които се стичат към един магазин за огледала в Лондон, където „хората със сигурност ще останат доволни, тъй като ще имат възможността да видят това, което най-много им харесва… Имам предвид собствените си ликове.“ Богатите европейци стават все по-обсебени от това как се представят един пред друг и прекарват часове в изследване на усмивките и физическите си пози в огледалото.

Много благочестиви християни, включително американските пуритани, подушват цялата тази суета. Така в ранните години на Америка „огледалата се смятат в американското общество за много подозрителен клас предмети… вид лукс, който е донякъде срамен“, казва Джосия Макелени, художник от Бруклин, който работи с огледала. Някои щати налагат данъци върху по-големите огледала – данъци толкова високи, че ако производителят на мебели иска да създаде огледало в пълен човешки размер без да фалира, той трябва да го сглоби от няколко по-малки огледала.

Едва през последните десетилетия на 19 век индустриалният свят най-накрая може да произвежда големи огледала евтино. Производството експлодира и огледалата бързо преминават от екстравагантност за богатите към ежедневна вещ, достъпна за нововъзникващата средна класа. През 1897 г. Sears Roebuck рекламира 25-сантиметрови квадратни огледала само за 50 цента (около 15 долара в днешни пари) и казва: „Нито една къща не е завършена без множество малки огледала, които са удобни в толкова много стаи.“

Изведнъж хората със скромни средства могат да изследват външния си вид, както истински благородници. Те дори могат да го правят в движение: Един от най-горещите продукти на пазара в началото на 20 век е компактното огледало; някои модели бяха издокарани и с добавки като електрически вентилатор.

През 20-те години бизнесът с козметика процъфтява, подтикнат от глад за нещо ново и поток от млади хора, самотни жени, навлизащи в работната сила и много внимателни към външния си вид. Жените използват козметика демонстративно и изчерпателно, отваряйки малките си джобни пудри на масата по време на вечеря или в градския транспорт. „Ако сложим руж на бузите си и си напудрим носа пред всяко огледало, което срещаме в публичното пространство, в това няма нищо срамно!“, казва Дороти Кокс в книгата си „Етикет на красотата“ от 1927 г.

Стандартите за ежедневната козметика се повишават и от филмите, където професионалното осветление и близките кадри подчертават все по-професионалния грим на филмовите звезди. И жените вкъщи се опитват сами да пресъздадат тези филмови звезди пред собствените си огледала.

***

Точно както компактните огледала в началото на 20-ти век, селфитата в социалните мрежи предизвикват експлозия в технологиите за самопрезентация – от специални отделни светлини конкретно за правене на автопортрети с телефона до софтуер за филтриране на снимки, който аерографира външния вид. „Просто изглеждаш сякаш имаш невероятно професионално нанесен грим и перфектна кожа“, казва Елдридж, гримьорът. И все пак, когато филтрите са изключени, високата разделителна способност на днешните телефони може да бъде дори по-брутално честна от огледалото, показвайки всеки малък недостатък. Елдридж се притеснява, че това може да бъде трудно поносимо в емоционален аспект.

Психолозите обикновено са по-малко притеснителни за селфитата, отколкото останалите хора. Със сигурност младите, които вече имат психологически проблеми, страдат под натиска на непрекъснатото притеснение за това как изглеждат, казва Александра Хамлет, клиничен психолог, който работи с тийнейджъри в Института за детска психология в Манхатън. Но за тези, които обикновено са в добро психично здраве, селфито може да бъде част от естественото им развитие.

„Децата и тийнейджърите трябва да изпробват различни личности – казва Хамлет, – по начин, който може да бъде малко по-здравословен от излизането и експериментирането с наркотици.“