Можеха ли германците да създадат ядрена бомба преди Опенхаймер
Докато перспективата за Втората световна война тихо виси над Европа, германски учени за зла беда откриват ядреното делене. През следващите години ужасът от идеята, че Хитлер може да си направи ядрени оръжия се превръща в една от най-силните движещи сили за усилията на САЩ за създаване на същите – чрез проекта „Манхатън“ – и на човека, често наричан „баща на атомната бомба“, Робърт Опенхаймер.
Но дали нацистка Германия действително е близо до създаването на функциониращо атомно оръжие?
Оказва се, че не съвсем.
Германски експериментален изследователски реактор в Хайгерлох, инспектиран от американски и британски войници и други лица през април 1945 г.
Ядреното делене е открито за пръв път през 1938 г. от германските химици Ото Хан и Фриц Щрасман, заедно с физиците, които работят в Института по химия „Кайзер Вилхелм“ в Берлин, Лиза Мейтнер и Ото Роберт Фриш. Съвместните им усилия разкриват, че деленето е нещо наистина удивително: ако бъде ударено от неутрон, ядрото на урана се разцепва на две и освобождава колосално количество енергия.
През април 1939 г., само няколко месеца след откритието, Германия стартира своя тайна програма, наречена „Uranverein“ или „Уранов клуб“, за да използва силата на този нов научен пробив. Първоначалният напредък е бавен, тъй като до септември 1939 г. страната вече започва инвазията си в Полша, което принуждава много от младите ѝ умове да бъдат призовани като войници.
Въпреки това слуховете за ядрената програма се разчуват. На 2 август 1939 г. „писмото на Айнщайн“ е изпратено до президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт. Написано от Лео Силард и подписано от Алберт Айнщайн, то предупреждава, че нацистка Германия има потенциал да разработи „изключително мощни бомби от нов тип“, и предлага САЩ да започнат собствена ядрена програма.
Германия очевидно е има преднина – така че защо се препъва пред финалната линия?
Въпреки че по това време много важни учени евреи бягат от Германия, екипът не е лишен от таланти. Упълномощен от самия Хитлер, армейският физик Курт Дибнер е избран за ръководител на програмата, чиято изрична цел е да изследва военните приложения на ядреното делене.
Друг важен играч е Вернер Хайзенберг, пионер в квантовата физика, известен с принципа на неопределеността. Има и множество други утвърдени учени като Абрахам Исау, Паул Хартек, Валтер Герлах и Ерих Шуман.
Звездният състав обаче не е достатъчен. Някои улики за неуспеха на проекта могат да бъдат открити в стенограмата на един разговор между водещи германски ядрени физици на 6 август 1945 г., съдбовния ден, в който САЩ хвърлят атомната бомба върху японския град Хирошима.
Изглежда, че Хайзенберг посочва липсата на кадри в програмата, като отбелязва, че САЩ имат 180 000 учени по проекта „Манхатън“, което е много повече, отколкото са имали германците. Хартек пък изтъква липсата на парични средства, насочени към проекта.
Друго предположение е, че германският екип е пълен с хора с голямо его, което е абразивен фактор. Физикът Хорст Коршинг казва: „американците са способни на истинско сътрудничество в огромен мащаб. Това би било невъзможно в Германия – там всеки казва, че другият е маловажен“.
Трето обяснения е, че нацисткият елит не е склонен да заложи на ядрените технологии, освен ако няма нагледни доказателства, че те могат да му спечелят войната. По онова време цялата работа с ядрените бомби е било неизследвана територия и Хитлер е инвестирал много повече в ракетите с далечен обсег V-2, които вече са показали обещаващи резултати.
В книгата си за историята на нацистките ядрени амбиции професор Марк Уокър отбелязва, че германската ядрена програма е „замръзнала на лабораторно ниво“ по време на Втората световна война. Измъчвани от организационни проблеми, учените се мъчат да създадат примитивен ядрен реактор – и се провалят дори в тази „сравнително скромна задача“, пише Уокър.
Изследвания от 2019 г. хвърлят допълнителна светлина върху проблемите, с които се сблъскват германците. Учени от Университета в Мериленд се опитват да проследят кубчетата уран, използвани от германския екип, и стигат до заключението, че централната лаборатория не е разполагала с достатъчно от материала, за да изгради ядрен реактор.
По ирония на съдбата на други места в Германия са били разпределени други запаси от уран, но немската тактиката да се провеждат отделни и конкурентни експерименти е означавала, че те просто не са разполагали с достатъчно материали за работа. Точно както предполага Коршинг, американският проект „Манхатън“ е прилагал много по-кооперативен подход, който е обединявал и поделял разумно ресурсите си, което Германия не е правила
Германската програма е възпрепятствана и от голям военен удар в решаващ момент. След нахлуването си в Норвегия през 1940 г. германците превземат водноелектрическата централа Веморк и я използват за производство на тежка вода – жизненоважна съставка за ядрените реактори.
Осъзнавайки тази важна роля, съюзническите сили провеждат серия от стратегически бомбардировки срещу централата, които намаляват запасите от тежка вода. Големият удар е нанесен през 1943 г., когато норвежки екип от командоси атакува съоръжението, последвано от поредната бомбардировка на съюзниците. Опитите за изнасяне на останалите доставки от страната пък са осуетени от норвежки бойци от съпротивата, които потопяват ферибота в езерото Тин.
„Имаше толкова много неща, които бяха просто късмет и случайност. Нямаше план. Просто се надявахме на най-доброто“, казва през 2015 г. пред „Ню Йорк Таймс“ Йоахим Ронеберг, норвежкият лидер на екипа от командоса, взривил завода.
Ако тази смела мисия се беше провалила, предполага той, тогава „Лондон можеше да се окаже Хирошима“.
Засегната от толкова проблеми, нацистката ядрена програма изглежда сякаш изначално е обречена на провал. Това обаче става ясно едва сега, в ретроспекция. Без да осъзнава този факт по онова време, параноята по отношение на ядрените амбиции на нацистите само помага за подхранването на горчиво-сладките усилия на Опенхаймер да побърза с науката.
