Момофуку Андо и възходът на рамен в следвоенна Япония
С наближаването на края на Втората световна война голяма част от японската инфраструктура вече е разбита. При липсата на работещо правителство оцелялото население трябва да се задоволи с оскъдните запаси от храна, които постепенно започват да изчезват. Бомбардировките пък са унищожили почти половината от инфраструктурата в 60-те най-големи града в Япония и сега голяма част от населението е без дом.
Историкът Джон Дауър отбелязва, че капитулацията на страната също е настъпила в особено лош момент за нея, точно преди годишната реколта от ориз. Изключително лошото време я съсипва, в резултат на което още повече хора остават гладни. Много семейства са принудени да разчитат на каша и воднисти зеленчукови супи. Истински отчаяните прибягват до яденето на жълъди, портокалова кора и пшенични трици, с които обикновено се храни добитъка.
И тук се появява нашият герой: бизнесменът Момофуку Андо. Той печели състояние, първо в родния си Тайван (по това време територия на имперска Япония), а след това и в самата Япония, произвеждайки индустриални части по време на войната – но след това губи всичко. През 1948 г. е осъден за укриване на данъци и отива в затвора за две години. След като излиза от затвора, той е ръководител на кредитен съюз, който също се разпадна. Но Андо е упорит и иска да възстанови репутацията и богатството си.
Той става свидетел на нещо, което ще промени хода на живота му. В Осака, където живее в следвоенните години, дълги опашки от изтощени хора търпеливо чакат да си купят димяща супа с рамен. И това е образ, който се запечата в съзнанието му.
Повече от десетилетие след капитулацията, познати на Андо в Министерството на земеделието на Япония му казват, че искат японците да ядат повече американско пшенично брашно – ключовият компонент в помощите на САЩ към страната по това време. И Министерството на здравеопазването се опитва да насърчи гражданите да ядат повече хляб, но тази кампания не проработи.
Тогава споменът за опашките изплува в съзнанието на Момофуку . Това, от което се нуждаят японците, помисли си той, е модерна, бърза версия на тази комфортна за работническата класа храна – ястие, което използва големи количества растително масло и американско пшенично брашно.
И така през 1957 г., на 47-годишна възраст, Андо се превръща в изобретател на храни. Всеки ден в продължение на една година той се затваряше в дървената барака в задната си градина, за да експериментира, и най-накрая успява да създаде храна, почти идентичен на външен вид с правоъгълните тухли инстантни спагети по рафтовете на супермаркетите по целия свят днес. Той нарича своето изобретение „Chikin Ramen“ и започва да го предлага на пазара под името на новата компания, която основа за целта, Nissin Foods. По-късно се появяват и други компании с подобни храни. Така производителите на новият инстантен рамен успяват да превърнат евтиното и изобилно пшенично брашно в САЩ в продукт, който може да се продава с доволна надценка в новосъздадените супермаркети.
През 1971 г. Андо последва първото си изобретение с продукт, който всъщност ще му донесе международен успех: Cup Noodle. Той имаше намерение да увеличи продажбите в САЩ, но американските потребители по това време не притежават в домакинството си дълбоките купи, необходими за сервиране на такива нудъли. В самолета, докато се връща от САЩ за Япония, Андо забелязва кофичка с ядки макадамия и се вдъхновява да създаде подобна опаковка и за своите нудъли. Получения продукт излита от рафтовете. Търсенето на инстантни нудъли нараства още повече през 80-те години, както в Азия, така и в САЩ и Европа, като продажбите достигат приблизително 15 милиарда порции годишно по целия свят през 1990 г. Днес тази цифра е по-близо до 100 милиарда порции.
Тъй като нудълите се разпространяват по целия свят, маркетолозите се стараят да ги адаптират към конкретни пазари, като въвеждат различни характерни вкусове, за да изглеждат по-местни. В Тайланд вкусът на зелено къри е хит. В Мексико те се ядат с лайм и салса. Има и интересни кръстосвания: в Япония можете да опитате нудъли с вкус на пилешки хапки, а в Пакистан – вкус на пица.
