Кой, как и защо изобрети шоковата терапия

Докато електричеството се използва в медицината почти от момента на откриването му, а различни версии на шоковата терапия се ползват за лечение на всякакви неща, лечението, което в крайна сметка довежда до по-законното и модерно ползване на Електроконвулсивна терапия, всъщност няма нищо общо с електричеството изобщо.

През 1934 г. унгарският психиатър Ладислас Медуна, който работи в Психиатричния институт в Будапеща, отбелязва, че пациентите, страдащи от шизофрения, рядко страдат и от епилепсия – и обратно. Медуна започва да се чуди дали двете заболявания по някакъв начин са противоположни и съответно дали предизвикването на подобни на епилепсия припадъци при пациентите му може да ги излекува от шизофренията. След като изпробва различни вещества, психиатърът се спира на разтворен в масло камфор, който предизвика силни припадъци в рамките на един час след инжектирането. Ранните резултати са обнадеждаващи, като около една трета от пациентите му показват забележително подобрение след дори една сесия индуцирани конвулсии.

Междувременно подобно лечение е разработено независимо и от австрийския психиатър Манфред Сакел.

През 1927 г., докато експериментира с новоизолирания хормон Инсулин, Сакел случайно предозира един от пациентите си, пращайки го в кома. Когато пациентът се възстановява, той показва забележително подобрена умствена яснота, което накара Сакел да разработи терапия с инсулинова кома като лечение на шизофрения. При това лечение на пациентите се инжектира голяма доза инсулин, което предизвиква дълбока кома. Те остават в кома до един час, след което са върнати с глюкоза, приложена или интравенозно, или през тръба, вкарана през носа. После този процес се повтаря до шест дни в седмицата в продължение на до четири месеца, въпреки че процедурите варират значително от болница до болница. След публикуването на изследванията на Сакел през 1933 г., терапията с инсулинова кома е бързо приета в световен мащаб и до началото на 50-те години почти всяка голяма психиатрична болница в западния свят има отделение, посветено на лечението.

Но докато инсулиновата шокова терапия се радва на успех от 80%, тя е времеемко и трудоемко лечение, което изисква специализиран екип от лекари и медицински сестри. Освен това е опасно, предизвиквайки хаос в метаболизма на пациентите. Някои пациенти никога не са се събуждат от комата, а много други страдат от припадъци, изпотяване, безпокойство и бързо качване на тегло заради огромни колебания в нивата на кръвната им захар. В резултат на това много болници се обръщат към алтернативна техника, разработена от Ласло Медуна, която използва лекарството Metrazol. То действа почти мигновено и предизвиква припадъци само за няколко минути. По този начин, за разлика от терапията с инсулин, една сесия от терапия с метразол може да се извърши от един лекар с няколко медицински сестри или санитари, които само трябва да държат пациента неподвижен. Към 40-те години терапията с метразол почти замества инсулина в британските психиатрични болници.

Въпреки че е по-добре от инсулина, метразол едва ли е перфектното лекарство. Пациентите съобщават, че в рамките на няколко секунди между приложението и началото на гърчовете, лекарството предизвиква силно чувство на страх, сякаш пациентът е на път да умре. Мнозина намират чувството за толкова ужасяващо, че се противопоставят насилствено на следващите сесии. Лекарите скоро разбраха, че е необходимо някакво по-удобно средство за предизвикване на гърчове.

Решението идва от доста неочакван източник. Един ден през 1938 г. италианският невролог Уго Черлети спира в месарница, докато се прибира от работа. Когато в магазина няма разфасовката от месо, което иска, той е заведен до кланицата навън, за да му заколят прасе. Докато Черлети гледа, месарят слага чифт електроди върху главата на прасето, за да го зашемети, преди да му пререже гърлото. Виждайки силните конвулсии, предизвикани от тази процедура, неврологът започва да се чуди дали електрическия шок може да се използва за предизвикване на гърчове и при хората. През април същата година той и колегата му Лусио Бини за първи път прилагат новата техника на Електроконвулсивна терапия върху пациент с шизофрения и постигат обещаващи резултати. Като много по-лесна за прилагане от инсулина или метразола и по-малко плашеща за пациентите, тъй като действа мигновено, EКT бързо печели психиатричната общност и през 60-те години на миналия век почти заменя всички други методи. Използването му се разширява и за лечение на десетки други разстройства, включително кататония, обсесивно-компулсивно разстройство, депресия, мания и биполярно разстройство.

Но подобно на много на пръв поглед революционни лечения в историята на психиатрията, с EKT скоро започва да се злоупотребява като много болници го използват като метод за държане на по-буйните пациенти под контрол. Към 70-те години обаче става очевидно, че за по-голямата част от психиатричните разстройства ЕКТ е от незначителна полза като лечение. Всъщност още през 1953 г. статия в The Lancet, озаглавена „Инсулиновият мит“ разкрива, че самата концепция за шокова терапия е коренно сгрешена.