Когато Съветският съюз опита да загаси пожар с атомна бомба

Изразът „мирно използване на ядрени оръжия“ може да звучи като върховния оксиморон. Докато ядрените реактори се използват широко и мирно за производството на електричество и изотопи за медицината, трудно е да си представим мирно използване на самите атомни бомби. Но между 1961 и 1989 г. както Съединените щати, така и Съветският съюз провеждат стотици атомни тестове, за да разработят невоенни приложения за ядрени оръжия – и някои от тези тестове се получават.

Това е историята Проекта Палешник и Ядрени експлозии за националната икономика – два от най-смелите проекти, произлезли от Студената война.

През 1962 г. ядреният тест Седан премества 12 милиона тона земя и създава кратер с дължина 100 метра и ширина 390 м

Проектът Палешник, кръстен по пасаж от Книгата на Исая, който гласи:

… и те ще изковат мечовете си на палешници
и копията си – на сърпове;
народ против народ няма да вдигне меч,
нито ще се учат вече на война.

официално стартира през 1957 г. Проектът води своето начало от първия съветски тест за атомна бомба, който се провежда на Семипалатинския ядрен полигон в Казахстан на 23 септември 1949 г. Тестът с кодово наименование RDS-1 разтърсва Американското отбранително учреждение до основи. Експертите предвждат, че СССР все още е на 10 години от разработването на атомна бомба, без да осъзнават, че по време на войната мрежа от шпиони прониква в най-секретната лаборатория в Лос Аламос в Ню Мексико и открадва всички технически данни, от които комунистите са имали нужда, за да започнат собствена атомна програма. Детонацията на първата съветска термоядрена или водородна бомба на 12 август 1953 г. служи само за да предаде съобщение; ако Америка иска да оцелее, тя трябва да започне да строи бомби – и то бързо. Но имаше проблем: американската общественост, след като вижда ужасяващите разрушения и страдания, нанесени от бомбите над Хирошима и Нагасаки, не иска да подкрепи надпревара за ядрени оръжия. Изправен пред катастрофа в обществените отношения, на 8 декември 1953 г. президентът Дуайт Айзенхауър застава пред Организацията на обединените нации и произнася реч, наричана по-късно „Атоми за мир“, в която очертавайки нова посока на американската ядрена политика:

Съединените щати биха искали нещо повече от просто намаляването или премахването на атомните материали за военни цели.

Не е достатъчно да вземете това оръжие от ръцете на войниците. То трябва и да бъде поставено в ръцете на онези, които ще знаят как да го адаптират към изкуствата на мира.

Съединените щати знаят, че ако може да се обърне страховитата тенденция за натрупване на атомни военни, тази най-голяма от разрушителните сили може да се превърне в благодат в полза на цялото човечество.

На 10 ноември 1949 г., малко повече от месец след първия съветски ядрен тест, представителят на СССР Андрей Вищински също произнеся реч пред Организацията на обединените нации, очертавайки плана на своята страна за съвсем различен вид ядрена програма:

Съветският съюз не използва атомната енергия за натрупване на запаси от атомни бомби. Използва я за целите на собствената си вътрешна икономика: взривяване на планини, промяна на хода на реките, напояване на пустини, очертаване на нови пътеки на живота в региони, където човешки крак не е стъпвал… Прогресивната наука твърди, че е възможно да се използва благородната сила на експлозиите за мирни цели. С помощта на контролирани взривове човек може да изправи коритата на големи реки, да изгради гигантски язовири, да изреже канали. Всъщност, разкритите перспективи на новата атомна енергия са неограничени.

В крайна сметка целите на Проектът Палешник са ограничени до 6 основни области: разкопки, генериране на енергия, генериране на изотопи, добиване на нефт и газ, експерименти по физика на частици и геофизика. Между 1961 и 1975 г. в рамките на проекта са проведени общо 31 атомни експлозии.

Но може би най-необичайният и обещаващ от тестовете по Палешник се състои на 10 декември 1967 г. в северната част на Ню Мексико. Целта на теста с кодовото наименование Гасбъги е да се използва 29-килотонно устройство на дълбочина 1300 метра, за да се натрошат нефтени и газоносими шисти, което да ги направи по-лесни за извличане. С други думи: атомно фракиране. Планът сработва, но извлеченият газ е твърде радиоактивен за битова употреба. През 1975 г. финансирането на Палешник спира и проектът официално приключва.

Паралелно с него, Съветският съюз също провежда собствена програма за мирни ядрени експлозии. Въпреки че са първите, които предлагат подобен проект, руснаците всъщност са няколко години зад американците при лансирането на техния. Всъщност, след обявяването на Палешник на втората Международна конференция за мирното използване на атомната енергия през 1958 г., съветският делегат Василий Емелянов се отрича от предишните изявления на своите сънародници и обвинява американския проект, че е просто „прикритие за избягване на спирането на тестовете за бомби, които не са с практически, а с политически цели“. Независимо от това, понеже не желаят да изостават в надпреварата, през 1965 г. Съюза неохотно инициира свой собствен проект за мирни ядрени експлозии, известен като „Ядрени експлозии за националната икономика“. По отношение на целите съветският проект е много подобен на американския, като основният акцент е върху изкопните работи, стимулирането на нефт и газ, рушенето на руда и геофизиката. Но той е далеч по-мащабен, като между 1965 и 1989 година са проведени 156 теста.

Езерото Чаган

Едно от най-известните тестове на поредицата е Взривът на Чаган, извършен на 15 януари 1965 г. Устройство от 140 килотона е взривено на коритото на река Чаган на тестовата площадка в Семипалатинск, създавайки кратер с ширина 408 метра и 100 метра дълбочина. След това едната стена на кратера е изкопана, за да пусне водата пт реката да влезе, създавайки изкуствен резервоар с капацитет 10 000 кубически метра. Макар и все още радиоактивно, езерото Чаган – известно още като езерото Балапан или Атомното езеро – се използва за напояване на местния добитък и до днес.

Въпреки приликите с американския проект, по Ядрени експлозии за националната икономика се провежда единствените наистина практически мирни ядрени експлозии в историята. На 1 декември 1963 г. сондажниците на газовото находище Уртабулак в Узбекистан губят контрол на кладенец № 11, което води до издухването му и изпускането на над 12 милиона кубически метра газ на ден – достатъчно, за да снабди град с размерите на Санкт Петербург. През следващите 3 три години са направени много опити за затваряне на кладенеца, но нито един не е успешен. Още повече – тъй като дъното му не е циментирано, успешното му затваряне просто ще доведе до изтичане на газ в други близки кладенци. Най-накрая, през 1966 г., след като са изчерпани всички опции, съветското правителство решава да извади големите оръдия. През есента на същата година наклонена сонда с диаметър 44 см е прониква на 25 метра от кладенеца и поставя устройство с мощност 30 килотона. На 30 септември 1966 г. устройството е взривено, създавайки ударна вълна, която успешно затваря кладенеца. 23 секунди по-късно пожарът угасва и кладенецът отново е под контрол.

Техниката ще бъде повторена още четири пъти, на газовото находище Памук през 1968 г., газовите находища Майски и Кретище през 1972 г. и газовото находище Кумжински през 1981 г. Всички те са изключително успешни с изключение на последния взрив, който поради лоши геоложки данни за съжаление не успява да запечата кладенеца. През 1989 г. в отговор на местните протести в Казахстан съветското правителство се съгласява на мораториум върху ядрените тестове и програмата за мирни ядрени експлозии най-накрая приключва.