B-1 започна своята разработка през 50-те, влезе в употреба през 90-те и сега се бори за оцеляване в американските ВВС – удоволствие за 200 милиарда долара
Вече се запознахме с някои от основните проблеми на легендарния F-35. Американският самолет трябваше да разполага с разнообразни качества и да изпълнява функцията на поне три самолета – да бъде преследвач, бомбардировач и да може да излита от най-различни локации. Машината и до този момент идва с редица проблеми, но освен това е една от най-скъпите придобивки на Пентагона – на този етап стойността му минава сумата от 1.6 трилиона долара – брутния вътрешен продукт на една средно развита страна. Американската армия често прави някакви магически формули, с които се надява да направи някаква черна авио магия, но разбира се, не са единствените.
Проблемите на военната авиация могат да бъдат открити във всяка една развита страна, но още по-забавното е, чe САЩ винаги намира един много добър начин да инвестира милиарди долари в технология, която просто не работи. Впрочем тук можем да се замислим и коя от двете велики сили щеше да издържи, ако на финалът бяха активирани още няколко такива проекта. Нека обаче се запознаем с друго проблемно дете на американската авиация – B-1. През 1955 г. Американските ВВС искат да се произведе нов стратегически бомбардировач, който да носи същият товар като B-52 и да разполага със скорост от Mach 2 – максималната на Convair B-58 Hustler. През декември 1957 г. конструкторите бюра ще извадят своите предложения и официално ще предложат B-70 Valkyrie, който може да достигне скорост от Mach 3 и да се издига до височина от 21 000 метра. По това време от другата страна на желязната завеса СССР няма как да предложи същите параметри.
Голямата височина на Lockheed U-2 показва, че това е тайната за противодействие. Според инженерите и конструкторите на B-70, бомбардировачът може да покрива тавана на полета на U-2, но пък ще има товар и също така трябва да бъде проектиран така, че да се движи редом до изтребителите, ако това е основната задача. Плановете се променят драстично, когато новините за свалянето на Гари Пауърс се разнасят в медийното пространство. Наличието на ракети земя-въздух ще изпрати обратно американските конструктори, за да подобряват своята машина. Радарните системи по това време не са чак толкова ефективни и дизайнерите решават да променят генералната концепция. От висок таван на полета, да свалят самолета на ниска височина и да използват проблемите на системата. Оказва се, че когато един пилот лети на по-ниска височина, може да затрудни значително радарите, а с това да елиминира шанса и за стрелба с ракети.
Самият проблем на тогавашните системи за прихващане е наблюдаван многократно и скоро повечето пилоти ще предпочитат да форсират двигателите и да избягват радарните станции, вместо да търсят прикритието на облаците. Проблемът се забелязва още тук. Когато един бомбардировач лети с невероятно висока скорост, той може да редуцира разхода на гориво и да остави инерцията да го носи във въздуха. Двигателите ще работят на кратки интервали и по този начин B-70 ще може да покрие по-сериозен периметър. Ако обаче същата машина бъде свалена на минималната височина, то разходът на керосин ще бъде драматично висок. При провеждането на тестове, самолетът се оказва, че лети с по-висока скорост, но за много по-малко разстояние.
Вместо да се продължи безумието, тук програмата се спира и американците запазват стария B-52 – едно много добро решение за небето над Виетнам. С малко повече модификации дори успява да разшири багажното отделение за бомби в рамките на 27 тона. Проблемът е, че самият самолет е бил подготвен за пенсиониране, докато не се появи следващата бойна машина. По това време американците работят върху най-различни самолети и системи, които да позволят полети със скорост близка до свръхзвуковата – само така радарите могат да се елиминират. Подобни успехи са открити във F-111, но проблемът е, че той не е точно бомбардировач. В Рокуел дори се шегуват, че следващото поколение бомбардировачи ще влязат в листата на най-изследваните в историята. Впрочем след спирането на проекта B-70, мнозина учени са съгласни, че просто няма смисъл да се продължава наливането на пари, но в ерата на ядрената война, желанието за създаването на бомбардировач за поразяване с такова оръжие, започва отново да се прокрадва във всяко конструкторно бюро.
И нека не забравяме, че за създаването на истинската катастрофа трябва само един луд човек – в този случай това ще е Ричърд Никсън. Като един от хората, които очакват всеки момент ядрена атака от СССР, той ще побърза да даде заявка за нов бомбардировач. Сигурно американците биха могли да се справят, ако имаха необходимото време, докато не открием, че Мелвин Леърд не решава да намали изискванията, да ускори разработката и да поиска новата машина – B-1A да бъде пусната във въоръжение колкото се може по-бързо. Разработките са връчени на Боинг, Дженерал Динамикс и Северноамерикански Рокуел. И до средата на 1970 г. договорът е предоставен на Рокуел. В него е ясно, че трябва да се направят две тестови рамки, 5 летящи прототипа и 40 двигателя. След това разходите се редуцират и се произвеждат само 4 самолета.
Предложението на Рокуел комбинира качества от F-111 и XB-70 Valkyrie. Бомбардировачът разполага с качества като възможността за евакуация от самолета чрез капсула, като целият екипаж напуска едновременно, гарантирайки по-висок шанс за оцеляване. Дизайнът позволява разпъване на крилата и по този начин да се редуцира въздушното триене на по-големи височини. С максимално разпънати крила ще забележим и много по-висок контрол. Конструкторите дори са категорични, че със свръхзвукови скорости ще успеят да пробият защитите на СССР. Обещанията са впечатляващи, пилотите нямат никакво търпение да пробват новият бомбардировач, докато конструкторите запретват ръкави и започват да строят. И тук тръгват повечето беди. Смята се, че достижимата скорост на екстремна височина ще изисква Mach 2, но при ниските височини скоростта ще бъде Mach 1.2. За целта дизайнери и конструктори ще имат нужда от титаний, който да подсили някои от най-важните точки на бомбардировача.
Това повишава драстично цената и в последствие скоростта ще бъде свалена до Mach 0.85. След няколко теста на капсулата за евакуиране, хората от Рокуел връщат стандартните седалки. При първото пускане на B-1A, оплакванията са повече, отколкото някой е очаквал. Повече от 297 заявки за промяна на дизайна в следствие на редица проблеми. Колкото по-често се правят подобрения, толкова по-висока става и цената за разработка. През 1970 г. B-1 успява да повиши производствените разходи от 40 милиона до 70 милиона долара. За капак на всичко идват и следващите проблеми, които са разкрити от Виктор Баленко. Неговото бягство с МиГ-25 ще даде и светлина върху разработката на следващото поколение МиГ-31, където е поставено ново поколение радарна инсталация, позволяващо прихващане дори на ниски височини. С това става ясно, че без значение каква точно е височината на един бомбардировач, същият винаги ще бъде в полезрението на този изтребител. Конструкторите вече осъзнават, че няма смисъл да работят върху технология, която няма да бъде ефективна.
Въпросите продължават да се задават, но пък Рокуел осребряват всеки наличен чек, предусещайки края. Наближават и американски избори, като сенатор Уилям Проксмир няма да спре да обяснява как Пентагона налива пари в този стар динозавър. Едва през 1976 г. Джими Картър ще говори официално, че е време наистина да се прекрати финансирането. С неговото избиране на президент, започва не само да следи проекта, но и осъзнава, че цената за производство е достигнала сумата от 100 милиона за самолет. Това е била и самата отпусната сума за производството преди 20 години, което прави историята още по-забавна. Докато разглежда проекта, Пентагона споделя и за наличието на AGM-86 Air – круизна ракета, която изпълнява същата функция на B-1 и може да бъде пусната от вече съществуващия Б-52, като разходите за разработка са минимални и не се налага дори навлизането в Съветското вражеско пространство. По това време експертите твърдят, че няколко B-52 спокойно могат да изстрелят стотици такива ракети на безопасна дистанция, без да се притесняват от нападението.
Цената за производството на ракети ще бъде с 20% по-малко, отколкото за 244 B-1A. Американското министерство на отбраната е очаквало, че броят ще се редуцира до 150 самолета, а конгресменът Робърт Дорнън заявява, че в момента в Москва вече са отвори водката и раздават хайвера. До този момент източният блок никога не е проговаря за въоръжаването на САЩ, но след обявяването на новата технология. Руската агенция TASS ще заяви, че системата създава проблеми във военните планове и ще забави стратегическото въоръжаване. Командирът на НАТО по това време – Александър Хайг ще заяви, че B-1 е страховито оръжие, но просто не може да се използва, а за цената на един бомбардировач могат да се произведат около 200 такива ракети, като във времето цената им само ще пада. Тестовете на четирите прототипа продължават и през април 1981 г.
Пилотите правят близо 378 часа, достигат скорост от Mach 2.22 и все пак не пускат производството да продължи. За щастие СССР ще помогне на американците да продължат сериозното проектиране на ненужната техника. През следващите години СССР ще започне своя военна кампания, използвайки най-различни проксита. Включването на кубински сили в Анголската гражданска война през 1975 г. е един такъв пример, инвазията в Афганистан от 1979 г. е още едно доказателство, че докато САЩ са се опитвали да задържат развитието на комунизма в Европа, са пропуснали всеки друг възможен ход. И скоро започва да се наблюдава активност в Африка и Близкия изток. По това време САЩ осъзнава, че няма възможност да закара толкова бързо своите самолетоносачи и точно по тази причина трябва да има други методи.
Отново се търси помощ от Бързо развиващите се сили, които трябва да помогнат за по-лесните въздушни коридори, достигането на важни цели и още много други. Границата с Иран и Афганистан не е особено добра и започват следващите проблеми. През 1980 г. Рейгън официално ще обвини Картър за проблемите и липсата на адекватно оръжие. Веднага ще започне да говори за липсата на B-1 и ще хвърля горещи картофи по своя опонент. Американците за втори път пускат Роналд на президентското място. Сега обаче парите са много по-малко, а според изследванията – защитата с B-52 и модерните ракети ще отговори веднага на основните изисквания и ще може да се използва до 1952 г. Малко след това се коментира и активирането на нов изтребител. След 1985 г. на сцената излиза и МиГ-31, който официално се превръща в заплаха за B-52 и е време за нови мерки. По това време вече има нови планове за разработка на Далекобоен изтребител, който може да гребе от B-1, F111 и дори ATB.
През 1981 г. се вярва, че това е най-доброто решение и Рейгън ще нареди производството на 100 B-1. През следващата година Рокуел получават сумата от 2.2 милиарда за производство. Вече са направени редица промени и се смята, че новата птица – модел B-1B ще влезе в употреба. Въпреки подобренията и добавките на нови технологии, противодействие срещу съветската радарна система „Заслон“, повечето критици продължават да виждат основните проблеми, които са оставали. Друг проблем е, че въпреки подобренията, скоростта като фактор остава минимална и едва забележима. Въпреки това, инвестициите продължават и във военната си история дори ще получат правото да се използват за атомна атака, като модификацията се случва на 1 октомври 1986 г. Още в края на 1990 г. има горене в двигателите, което заземява цялата ескадрила. Проблемите на двигателя трябва да се отстранят и самите B-1 ще бъдат активирани едва при ядрена война. Една година има ремонти по самолета, но проблемите остават и по тази причина B-1 никога не е пуснат на мисия в „Пустинна буря“. Докато Рокуел работят върху създаването на подсилен атомен бомбардировач, СССР официално колабира. По това време Джордж Буш ще поиска връщането на 3 милиарда долара обратно, след като проектът повече няма да бъде необходим.
През 1995 г. останалите самолети, които трябвало да бъдат използвани за ядрена атака, се лишават от своя товар и хардуер на борда. Първото официално пускане във въздушни мисии е в операция „Пустинна лисица“ през декември 1998 г. и по време на битките в Косово. По-късно влиза в действие и в Афганистан и инвазията в Ирак. След войните в Близкия изток ще открием, че САЩ официално редуцира бойните сили и днес има едва около 45 останали B-1. Един след други старите самолети започват да се пенсионират, но Пентагона заявява, че ще ги запази, докато не се появи следващият модел, който трябваше да бъде представен още през 2020 г. Сега датата е изместена напред. През 2018 г. започна да става ясно, че този самолет няма да издържи много. На 1 май 2018 г. пилоти провеждат тренировъчен полет и осъзнават, че бомбардировачът не може да освободи пилотите си. Причината за напускане на кабината е пожар на борда. След като никой не успява да избяга, капитанът нарежда, че ще останат на борда и ще се постараят да го свалят.
Този инцидент е достатъчен цялата налична ескадрила на B-1 да бъде заземена, докато не се отстрани проблемът. На 23 април 2021 г. стана ясна и още една изненада, Американските ВВС заземяват всички B-1B, при това за трети път в рамките на три години, като този път проблемът е в горивната система. Генерал Тим Рей е изискал още миналата година да се направи проверка на горивните филтри, които очевидно са заплаха за пилотите. Механиците са забелязали течът на гориво, докато самолетът вече се е приземил и се насочва към мястото за паркиране. Един минимален проблем скоро се превръща в много по-сериозна драма и се налага всички налични самолети да се инспектират. Според изисканите мерки, всички горивни помпи ще бъдат свалени, заедно с допълнителните системи, за да се изследват с рентгенови лъчи, като едва тогава ще могат да се върнат обратно във въоръжение. Активната ескадрила е редуцирана до 45 самолета и в момента, поне до появата на следващото поколение, тези бомбардировачи трябва да бъдат запазени.
По планове последният полет трябва да се случи около 2036 г. Въпреки успешните мисии в Близкия изток, повечето машини са били известни с проблемите си и серията от скъпи ремонти, за да могат да летят. Интересното е, че през 2019 г. се говори за едва 7 бомбардировача, които могат да бъдат пуснати на мисия, останалите са с различни проблеми. Според бригаден генерал Джон П. Нюбери ще има шанс за B-1 най-накрая да завърши своите мисии, но по пътя ще трябва да преживее доста ремонти. Според Рокуел, самият самолет е трябвало да издържи между 8000 и 10 000 часа или около 30 години в зависимост от неговата употреба. В този случай животът надвишава 35 години и е ясно, че ще се срещат проблеми по структурата и фюзелажа. Към този момент ВВС на САЩ се стреми да достигне живот от 28 000 летателни часа и още 27 000 часа на фюзелажа. Това обаче е доста трудна задача, след като при проверка на вече пенсионирани самолети при полет от 15 875 часа вече забелязват структурни промени.
Освен това употребата в Афганистан и Ирак не е била спрямо преценките на производителя. B-1 e бил използван като високоскоростен бомбардировач за подкрепяне на пехота. Изпратен е високо във въздуха с разпънати крила, но докато лети с пълно бойно снаряжение е очаквано да се видят и проблемите, които поставят стрес върху механизма и по-късно според генерал Голдфейн се налага заплащането на цената и новите модификации. Комбинацията и колебанията между висок таван на полета и скорост от Mach 2.0 се отразява, а вторият модел трябваше да поддържа добра скорост и на по-приемливи полети. Смята се, че около 45 B-1 ще преминат през депото за модификации и ремонти през следващите 9 години, като се очаква това да бъде цялата ескадрила в рамките на 5 години. Мнозина смятат, че ремонтите ще продължат, докато не се появи заместителят, но това означава, че инвестицията ще се прави в сравнително стар около 20-годишен самолет.
Гениалният експеримент на Рейгън най-накрая се оценява на сумата от близо 200 милиарда долара. Добрата новина е, че Джими Картър успява да спести някакви средства, при това за известно време.
Снимки: Wikipedia
