Спортни хроники: Шампионът с Челси, който стана градинар, и „тихият убиец“

Лени Пиджели е юноша на Челси и „сините“ са отборът на сърцето му. Бившият вратар, който след няколко месеца ще стане на 40, бе смятан за сериозен талант в началото на хилядолетието, но така и не оправда очакванията.

Жозе Моуриньо и екипът му в Челси започват да му дават шанс през сезон 2004/05, когато младокът често тренира с големите звезди на лондончани и понякога го включват в групата за мачовете.

Пиджели остава на резервната скамейка по време на триумфа в турнира за Купата на лигата през 2005-а, а малко по-късно влиза при успеха с 1:0 над Чарлтън.

Буквално минути по-късно Челси вдига титлата във Висшата лига, а капитанът Джон Тери следи внимателно стражът да не бъде пропуснат и да получи шампионския си медал.

Това изглежда като началото на приказката за Лени, но явно не му е било писано да направи паметна кариера във футбола. През сезон 2005/06 той е трети избор за вратата на Челси след Петър Чех и Карло Кудичини и решава да потърси щастието си някъде, където ще играе редовно.

Следва сравнително успешен период в Милуол, но след това започва лутане по долните дивизии, за да завърши кариерата си във Фарнбъро през 2018-а след само няколко мача за тима.

Но едно нещо, което малцина подозират по време на футболния път на вратаря, е, че през цялото време се бори с тежка депресия.

„Играех полупрофесионален футбол в отбори като Ледърхед и Хейстингс Юнайтед, докато не се озовах във Фарнбъро. Идеално ми беше, тъй като изобщо не беше далеч от мястото, където живеех – обяснява Пиджели. – Нивото беше прилично, но не ми носеше особена радост.

По това време вече бях успял да се откажа от антидепресантите, тъй като не исках да разчитам само на тях, и съумявах да контролирам чувствата си малко по-добре. Имах си и странична работа, но един уикенд ми дойде удар като гръм от ясно небе, след който разбрах, че ми предстои тежък период.“

Лени се присъединява към Фарнбъро през май 2018 г., а само три месеца по-късно – през септември – клубът обявява, че стражът се оттегля от играта заради психични проблеми – нещо, което той самият не възнамерява да прави.

„Обадих се на мениджъра да му кажа, че няма да мога да играя в един вечерен мач, за който трябваше да карам повече от два часа, за да стигна до стадиона. Познавах тялото си. Нито бях спал, нито бях ял като хората. И бях блед като призрак, когато депресията започнеше да се появява.

Дланите ми се потяха, сърцето ми биеше и дори само мисълта да напусна апартамента ме ужасяваше. Ако приятелката ми ме беше помолила да отскоча отсреща на другия тротоар на улицата, за да взема китайска храна за вкъщи, нямаше да го направя, а камо ли да шофирам два часа, за да застана на вратата за 90 минути.

След като говорих с мениджъра, ми казаха, че другият вратар на Фарнбъро също не е на разположение и че трябва да играя на всяка цена. Опитите ми да му обясня какво се случва с мен не го трогнаха…“

В крайна сметка Фарнъбро губи мача за ФА къп след изпълнение на дузпи с полеви играч на вратата, а от клуба разпространяват следното съобщение на уебсайта си:

„Лени Пиджели ни информира, че заради продължителен медицински проблем се оттегля от футбол с незабавен ефект. Никой в клуба не е знаел за неговото състояние и въпреки че моментът е шокиращ, пожелаваме на Лени и семейството му всичко най-добро след оттеглянето му.“

„Това беше отвратително – коментира Пиджели. – Мениджърът ме накара да се почувствам толкова незначителен и ми каза, че вината е изцяло моя за загубата. Не беше тяхна работа да обявяват пенсионирането ми по този начин. Взеха ми нещо, което си беше мое, защото всеки професионалист има правото да каже лично от свое има на света, че се оттегля, когато поиска това.“

Разказвайки за проблемите с тревожността и депресията, Лени обяснява с какво е трябвало да се справя всекидневно:

„Хората не биха си помислили, че нещо не е наред с живота ми – казва той. – Но това е едно от най-трудните неща около депресията. Нарича се „тих убиец“, и то с право.

В най-лошия случай не можех да напусна спалнята си. Безпокойството и паниката сякаш ме осакатяваха, въпреки че будната страна на мозъка ми ми нашепваше, че съм смешен. Можеше да се провокира от най-малкото нещо, като например да погледна през прозореца и да видя, че поривът на вятъра е много силен, и да се паникьосам.

Съчувствам не тези, които не разбират това състояние, защото ако не си го изпитал, е доста трудно да се обясни. Не ми се правеше нищо. Не че не исках да живея, но едва се справях с трудностите, които ме връхлитаха. Трудностите да преминеш през още един ден, след като си се събудил. Беше толкова тежко, че ме тласкаше към мисли за самоубийство.

Любимата ми част от деня беше да си легна и да се унеса. В противен случай мислите ми щяха да препускат цял ден и щях да мисля само за най-нелепите неща. Всичко можеше да отключи тревожността и пристъпите на паника.

Със спирането на футбола започнах да пия повече, защото социалният ми живот се промени. Вече можех да излизам по-често, отколкото в ежедневието си на футболист.

Но сега вече управлявам собствен бизнес за озеленяване и всичко се прави по график и имам режим.

Факт е, че не е нужно да се търсят много оправдания, за да отидеш да удариш една бира след работа. Но една става две, две стават пет и следващото нещо, което осъзнаваш, е, че си изпил 10. Сега просто контролирам нещата.

Иначе много се гордея с кариерата си. Изкушаващо е да се чудя колко по-различно би било всичко, ако не бях един от хилядите, които страдат от депресия, но съм там, където съм, и намерих спокойствието. В края на краищата не са много футболните фенове, които вдигат титлата във Висшата лига с клуба от детството си 10 минути, след като са дебютирали.“