Спортни хроники: Освен Бъзби и Фърги, Манчестър Юнайтед си имаше и друг спасител – който си заслужи статуята пред стадиона

Миналата година край „Олд Трафорд“ се появи още една статуя. Едва ли около нея преди домакинските мачове на Юнайтед ще се тълпят туристи, както около тази на „Светата троица“ – Чарлтън, Бест и Лоу, която гледа гордо стадиона. Но нея пък – тази със суперзвездите, вероятно нямаше да я има днес без човека, когото увековечиха преди седмица. Той се казва Джими Мърфи, не е натоварен със славата на нито един от споменатите. Не е нито Бъзби, нито Фъргюсън, нито Кантона за света.

Но е една от най-важните фигури в историята на „червените дяволи“.

Уелсецът прави добра кариера като играч на Уест Бромич в годините между двете Световни войни, изигравайки 204 мача за клуба. Отказва се през 1940-а едва на 30, а и войната прекъсва футбола в страната.

След нея е поканен от Мат Бъзби в Юнайтед, за да поеме младежките формации на клуба. Шотландецът е впечатлен от това как Мърфи говори за футбола, колко много е чел по темата и познава теорията. А и от характера му. „Всеки, който го слушаше, се запалваше по играта и идеите му – разказва Бъзби. – Казах си, че в клуба има нужда от хора с такова мислене и философия.“

През 1946-а Мърфи вече е главен скаут, но бързо става и най-приближеният човек на мениджъра в клуба. А от 1955-а е и негов асистент, като с това  съчетава и треньорския пост в отбора до 19 години. Става и селекционер на националния тим на Уелс в търсене на класиране за Мондиал 1958 г., а тази работа в крайна сметка спасява живота му.

През 1955-а Джими Мърфи извежда Юнайтед до трета поредна Купа на ФА за младежи, а от неговия състав просто се лее талант, който Бъзби добавя в първия тим. Това са така наречените Бебета на Бъзби, и уелсецът има огромен принос за създаването им. Той вече е и асистент на Мат, като по този начин играчите не усещат прехода в мъжкия футбол – в съблекалнята е и човекът, който ги е превел през целия им път до там.

Най-великото му откритие е Дънкан Едуардс, който пленява английския футбол и съвсем млад е сочен за бъдещия най-добър играч не само в страната, но и в Европа.

Същевременно работата с националния тим на Уелс е трудна. Уелс има играчи като гиганта Джон Чарлс, но някои от тях отказват да играят за тима. Причините са нефутболни, а свързани с конфликти с федерацията, която работи на смешно ниско, полуаматьорско ниво като организация на пътувания и други такива детайли.

Но Мърфи убеждава един по един играчите и събира състава в хода на квалификациите. Победена е много силната Чехословакия, както и ГДР в домакинските мачове. Но все пак уелсците са втори в групата, което ги праща на бараж с Израел за място на Мондиала в Швеция.

Мачовете са през януари и февруари 1958-а. Уелс бие като гост с 2:0 и е абсолютен фаворит за реванша в Кардиф, а той е на 5 февруари. Тогава футболът е толкова различен, че календарът на ФИФА и УЕФА няма нищо общо – позволява в същата вечер Юнайтед да играе не по-малко важен мач – реванш от четвъртфиналите за КЕШ срещу Цървена звезда в Белград.

Мърфи води Уелс до нова победа с 2:0, а часове по-късно от Югославия долита новината, че след драматично 3:3, Бебетата на Бъзби са на полуфинал (след 2:1 на техен терен). Джими отпразнува двойната отлична новина за деня с чаша бяло вино и на сутринта хваща влака за Манчестър. Чака го много работа, но вълнението също е огромно – краят на сезона се очертава страхотен с Юнайтед, а и вече е класирал Уелс на световното.

Но в следобедните часове на 6 февруари новините са съвсем други.

Самолетът с играчите не е успял да излети в Мюнхен и се е разбил в сграда край летището. Трагедията убива осем от „бебетата“, включително някои от „неговите” момчета и любимеца му Дънкан.

Самият Бъзби е в тежко състояние в болница. Остава там цели девет седмици, преди да бъде транспортиран в Манчестър. Лекарите в Мюнхен не му казват колко са убитите в ужаса близо 20 дни, за да не се влоши още състоянието на мениджъра. Чак до лятото на същата година Мат Бъзби се възстановява.

В същото време Юнайтед не може просто да изчезне. Да, почти целият първи отбор го няма. Но да – предстоят полуфинали с Милан в Европа, отборът още е в битката за титлата, а и в турнира за Купата на ФА.

Клубът поверява нещата в ръцете на Джими Мърфи. Той е мениджърът, докато Бъзби не се завърне в някакъв неизвестен момент в бъдещето. Уелсецът за десетина дни сглобява новия отбор, опирайки се на още момчета, които отлично познава.

Те са минали през неговото „училище за футбол“ в академията на Юнайтед. На 22 февруари, само 16 дни след кошмара в Мюнхен, Юнайтед е отново на терена, воден от Джими. Разбира се, съставът няма нищо общо като качество с този, който до момента е бил с водеща роля в Англия и Европа. И, нормално, резултатите се променят.

До края на сезона новите „дяволи“ играят 14 шампионатни мача, от които печелят само един, правят пет ремита и губят осем пъти. За сравнение, преди катастрофата, статистиката е 28 мача, 15 победи, 6 равенства и 7 загуби.

В Купата на шампионите Милан се оказва непреодолим, въпреки че младият тим на Мърфи бие в първия мач с 2:1. Реваншът е тежък – 0:4.

Естествено, никой в клуба и в града не мисли за резултатите като за нещо важно в онзи момент. Страхът е какво ще се случи с Юнайтед като цяло. Споменът за разпада в Торино след катастрофата на Суперга още е пресен (от 1949-а) и притесненията са как клубът ще преодолее случилото се, как ще го направят феновете, новите играчи…

Купата на Футболната асоциация се превръща в остров на надеждата. Джими Мърфи преодолява Уест Бромич и Фулъм след преигравания и закарва отбора на „Уембли“ за финал срещу Болтън. Губи го с 0:2, но Юнайтед е жив. Такива са и заглавията в английските медии: „Юнайтед отказва да умре“. Песента на феновете и днес „Ман Юнайтед няма да умре“, води началото си от тези дни, около финала за Купата на ФА през 1958 г.

Дънкан Едуардс. Боби Чарлтън. Джордж Бест. Само три от имената, които Юнайтед отчасти дължи именно на Мърфи. Минали са през „училището“.

Или, за да го обясним по-лесно. Само трима от 11-те, спечелили Купата на шампионите през 1968 г. във финала срещу Бенфика, не са минали през младежките формации, ръководени през цялото това време от уелсеца.

Това са вратарят Алекс Степни и защитниците Тони Дън и Пат Креранд.

През 1971 г. Джими Мърфи напуска поста си в Академията, но остава скаут, който работи през 70-те за клуба. Ужасно е разочарован как се променя политиката на Юнайтед към младите футболисти след оттеглянето на Бъзби.

Вероятно заради това през 1986-а Алекс Фъргюсън се връща към нея, след като един от първите хора, с които разговаря след поемането на поста мениджър на „Олд Трафорд“, е Джими Мърфи.

Останалото е история. „Клас 1992“ надмина Бебетата на Бъзби като успехи и стана гръбнак на най-успешния отбор в историята на Юнайтед. За съжаление Джими не го видя, защото си отиде през 1989-а.

Разбира се, това сравнение на поколенията не е съвсем честно – трагедията в Мюнхен е разделителната линия в него. Но тук темата е друга. Статуята на Джими Мърфи до тези на Бъзби, на Фъргюсън, както и на „Светата троица“, си е съвсем на мястото. Кой знае къде щеше да е Юнайтед без великия уелсец?