„Златен век“ ли е било Средновековието за старите хора

Какво е да си стар човек в ранносредновековния период? Добър въпрос, на който д-р Тийс Порк от университета в Лайден, автор на „Чувства и усещания в ежедневието на ранния средновековен английски свят“ и „Старост в ранносредновековна Англия: културна история“, ще се опита да отговори.

Д-р Порк отбелязва, че „идея за разцвет на възрастните хора в ранносредновековна Англия се основава на непълни доказателства и игнорира опасенията, породени от поети и проповедници относно емоционалните и физически недостатъци на старостта… За много възрастни англосаксонци старостта изглежда е вървяла ръка за ръка със състояние на физическо и психическо страдание.“

„Тези последици също се срещат широко в литературните записи: в поезията възрастта обикновено се свързва със загуба на здраве, радост и социален статус, а графичните описания на остарялото тяло, често под формата на списък на отслабващи сетива, са често срещан топос в староанглийските проповеди“, продължава той.

Но на каква възраст някой е считан за „стар“ в ранносредновековния период? „Като цяло онези, които описват старостта в ранносредновековна Англия, са си представяли човек, който обикновено е на възраст над 50 години, след физическия си пик и помъдрял от опита си“, обяснява д-р Порк.

Това може би се противопоставя на общото схващане, че хората умират млади през този период и през Средновековието, но д-р Порк ни напомня, следвайки работата на Питър Стърнс през 80-те години, че ако оцелеете опасностите от ранното детство, имате съвсем сериозен шанс да остареете. Архиепископ Теодор Тарски идва в Англосаксонска Англия на около 65-годишна възраст и заема епископската позиция в Кентърбъри, докато не умре през 690 г. на зрялата възраст от 88 г. Той е придружен от африканския абат Адриан от Кентърбъри, който умира в седемдесетте си години.

Интересно наблюдение за различните нагласи на средновековието между стареенето на мъжете и жените предоставя професорът Робъртта Гилкрист от Университета в Рединг в книгата си „Средновековен живот: археология и житейски курс“. Тя пише: „Решаващата променлива в баланса на хуморите е топлината, за която се смята, че създава разликата между половете: мъжете се смятат за горещи и сухи, за разлика от женските, които са студени и мокри. Това се променя с течение на живота, като мъжете стават по-студени и влажни в напреднала възраст, а женските постепенно стават по-сухи.“

„Съществената мъжка топлина, твърди се, кара мъжките ембриони да растат по-бързо в утробата и позволява на възрастните мъже да превръщат храненето в растеж на брадите и космите по тялото; обратно, вярва се, че прохладата на жените е причина за по-дългия им живот“, продължава професор Гилкрист.

„Смята се, че женският тип тяло отразява липсата на топлина: жените са твърде хладни, за да произвеждат сперма, което води до меки, слаби тела и по-нисък интелект. Смяташе се още, че студените, влажни свойства на женското тяло го предразполагат към гниене, причинявайки лоши миризми приживе и по-бързо разпадане на женския труп в земята.“

Както д-р Порк очертава, имаме писма от ранносредновековни кореспонденти, описващи проблемите на стареенето, цитиращи специфични проблеми със зрението и невъзможност за четене на малък текст, и особено многото съкращения, които са били характерни за писането по това време. Съвременните учени по ръкописи могат да свидетелстват за подобни опасения.

По същия начин д-р Порк цитира няколко примера от тогавашната поезия, които плачевно говорят за процеса на стареене, и по-специално за емоционалното въздействие на физическия упадък върху възрастните хора, тежестта на болестите и тъгата по загубата на приятели.

Д-р Порк също разглежда ранните средновековни религиозни проповеди за думи относно преживяването на старостта и отново открива негативни възгледи: „Ранносредновековните английски проповедници рядко, ако изобщо някога, казват успокояващи думи за недостатъците на старостта. По-скоро те описват физическите и емоционалните последици от остаряването по трагичен и ужасяващ начин, за да подкрепят безсмислието на любовта към живота на Земята. Литаниите за мъките на старостта са използвани допълнително, за да напомнят на публиката за неизбежността на смъртта и, в по-крайни случаи, като илюстрация на мъчението на Ада. Като цяло това представяне на старостта в староанглийските проповеди е в съответствие с традициите, които процъфтяват и другаде в християнския Запад.“

Така че картината на старостта, която той намира през този период, не е розова. Всъщност, както заключава д-р Порк, „тези недостатъци на възрастта, често оформени като спад в сетивата, са подчертани, за да се демонстрира безполезността на любовта към живота на Земята, да се предупреди за предстоящата смърт или да се подхрани страхът от Ада, като същевременно се представя Раят като място без възраст. Вместо признание за мъдростта и благочестието на възрастните хора, начинът, по който англосаксонците отразяват старостта, също показва тревога или дори страх от нея.“