Неандерталците – поп звездите на археологията
Днес никой от нас не помни време преди да познаваме неандерталците. И все пак тяхното откриване се случва съвсем наскоро в по-широкия контекст на човешката история – едва пет поколения назад, през 1856 г. в пещерата Фелдхофер, близо до Дюселдорф, Германия.
Почти три десетилетия по-рано в белгийска пещера е открита част от неандерталски череп, но заради необичайната си анатомия не е разпознат веднага, защото е на дете. През 1848 г. се появи още един череп, този път близо до военната батарея на Форбс на Гибралтар. Той едва ли не се превърна в емблематичната „вкаменелост“ за вида, но истинското му значение става ясно едва след като находката на Фелдхофер получи научно име: Homo neanderthalensis, по неандерския „тал“ (долина), където беше открита.
Но черепът на Форбс, който е на неандерталка, живяла преди около 90 000 години, наистина е първата най-ранна реконструкция на хоминин. На 19 юли 1864 г., само няколко дни след пристигането на черепа в Англия с кораб, биологът Томас Хъксли скицира „Homo Hercules columarum“, позоваване на класическото наименование на Гибралтарската скала. Въз основа на черепа, Хъксли си представя маймуноподобни черти, включително космата кожа и къса опашка. Поразително е, че има и дълги крака с противоположни пръсти (също маймуноподобна функция).
„Homo Hercules columarum“ ще остане в историята като първата в света реконструкция на неандерталец. Тя е, разбира се, далеч от последното. От 60-те години на 19 век нататък въображението цъфти и художествените интерпретации започват да се умножават. През века и половина, откакто Хъксли рисува жената от Форбс, анатоми, автори и художници създават изключително разнообразни изображения на този човешки вид. Това разнообразие е отражение както на еволюцията на художествените вкусове, така и на нарастващите ни знания за това как са живели неандерталците, вдъхновени от археологическите открития. Но, от решаващо значение, това е и проява на начина, по който те ни принуждават като техни роднини да погледнем и самите себе си.
Ефектът от откриването на неандерталците извън научната сфера през втората половина на 19 век и нататък не бива да се подценява. Заедно с други разтърсващи реалността открития – радиовълни, електромагнетизъм, съществуването на галактики извън нашата – това има драматично въздействие върху културата. Възрастта на Земята не само е се оказва значително по-голяма, отколкото сме мислили, но по нея са ходили краката и на други видове хора. Всичко това предизвиква смесицата от вълнения и екзистенциална тревожност, които стават част от основата на зараждащия се жанр на научната фантастика и фентъзи литературата.
В рамките на две десетилетия след откритието на Фелдхофер започват да се появяват романи с участието на праисторически хора в отговор на апетита на общество, което се бори да се позиционира в космологичен план. И интересното е, че някои от същите художници, които илюстрират популярни научни книги с участието на неандерталци, произвеждат изкуство и за романите на Жул Верн „Пътешествие до центъра на Земята“ (1864) и „От Земята до Луната“ (1865).
До към първите десетилетия на 20-ти век художествените интерпретации на неандерталците вече се разделят на различни визии. Марсел Буле, изтъкнат анатом, изучава един от първите скелети на неандерталците на място във Франция и неговата публикация от 1911 г. не само предоставя първото пълно анатомично ръководство за техните скелети, но също така включва 3D графики. Художникът Франц Купка прави изключително влиятелна реконструкция на неандерталеца, известен като „Старецът“, през 1909 г. като го изобразява подобен на горила, прегърбен, с оголени зъби и клон или кост в ръка. Само две години по-късно „Старецът“ се появи и в Illustrated London News. По поръчка на друг експерт, Артър Кийт, това изображение демонстрира различна перспектива. Визията на Кийт за неандерталците не е като за обречен вид, а като наши предци и резултатът е почти „питомен“ неандерталец с немалка, но прилична брада, окичен с бижута, седнал внимателно да прави инструменти до пламтящ огън.
До края на 20-те години неандерталците извършват прехода от книги към изложбени зали, като обект на мащабна диорама (сцена) в Чикагския музей. Изработени от скулптора Фредерик Блашке, телата на редица неандерталци са великолепно реалистични, дори красиви. Блашке също се погрижва да представи археологическите достоверни сцени – една жена в изложбата му обработва кожи с помощта на каменни инструменти. И все пак най-възпиращото при тези неандерталци е липсата им на „живец“. Позите са предимно пасивни, дори унили; израженията им са печални или неутрални. Те не приличат на същества у дома си в този свят, а изглеждат така, сякаш чакат собственото си изчезване.
Именно тази тема излиза на преден план след Втората световна война, когато унищожаването на хора, класифицирани като подчовеци, е превърнато в индустрия. Романът „Наследниците“ на Уилям Голдинг (1955) ни представя като агресори, които се разпространяват по цял свят. Нежният му неандерталски герой, Лок, описва пристигащите като: „…гладни вълци в хралупата… като реката и водопада… нищо не им се противопоставяше.“
Към 80-те години на миналия век изключително популярните романи от поредицата „Децата на Земята“ на Жан Ауел изобразяват неандерталците не като насилници, а като състрадателни и знаещи с хибриден жестово-вокален език и дълбоки ботанически познания. Междувременно в жанра „палеоарт“ илюстратори като Маурисио Антон се насочват към индивидуалността на неандерталците, както и подчертават социалните светове, в които живеят.
От 2000 г. насам разликата между нас и неандерталците намалява още повече. Последните изследвания показват, че те са най-добрите ловци с разнообразна диета, технологично усъвършенствани и иновативни, третират мъртвите по различни начини и изглежда имат естетически интерес към материали като различни пигменти. Очарователно е, че тъй като те се доближават до нас поведенчески, една от най-драматичните промени в реконструкциите от последните 20 години е посоката на погледа. Вместо ние да наблюдаваме неандерталците отстрани, сега те гледат обратно към нас. Още повече, те все изглеждат по-уверени, дори щастливи. Холандските палеоартисти Адри и Алфонс Кенис са отговорни за първата усмихната скулптура, базирана на оригиналната находка на Фелдхофер. Една по-късна работа на братя Кенис, от 2016 г., разширява тази емоционална тема, представяйки възрастната жена, чиито очите се присвиват, докато тя се усмихва доволно (дори гордо), прегърната около бедрата от младо момче. Скрито отчасти, лицето му загатва любопитство зад ритеснението му.
Най-трогателното в тази двойка (на име Нана и Флинт) е, че докато техните земни останки се намират на разстояние по-малко от километър, в действителност те никога не биха могли да се срещнат. Тя живее и умира преди около 90 000 години, а той – само на пет години, когато е почива – около 40 хилядолетия по-късно.
Интригуващо е, че братята Кенис са отговорни и за реконструкции, които разкриват нещо, което светът никога преди не е виждал: привлекателен неандерталец.
