НАСА може да превърне Слънцето в гигантски телескоп, за да види извънземни планети
Директното наблюдение на екзопланети е изключително предизвикателство. Ако извънземен вид на 100 светлинни години от нас иска да види Земята с размерите на 1 пиксел, ще му трябва телескоп с основно огледало с диаметър 90 километра.
Но всъщност има начин не само да видим малките екзопланети без употребата на подобни невъзможни телескопи, а и да картографираме повърхността им.
Ключът към това е да превърнем Слънцето в гигантска леща.
Всеки обект с маса изкривява пространство-времето, карайки светлината да се огъва около него и това може да създаде феномен, известен като гравитационна леща, позволявайки ни да видим какво има зад нея. Нашето Слънце, като най-големият обект наоколо, може да се използва като леща на телескоп за постигане на невероятни увеличения на отдалечени обекти.
И така започва проектът за слънчеви гравитационни лещи.
Слънцето през слънчев филтър
Подобна мисия може да даде достатъчно подробности за повърхността на екзопланета, че да се видят континенти и острови (и може би дори градове, ако съществуват), но идва с много предизвикателства. За да работи системата, слънчевата леща и останалата част от телескопа трябва да са на 650 пъти разстоянието между Земята и Слънцето или 650 астрономически единици (АЕ).
Вояджър 1 е най-отдалеченият от Земята обект, създаден от човека. Той пътува от 45 години и е на 157 АЕ от Слънцето. Слънчевата гравитационна леща изисква да се изпрати нещо повече от четири пъти по-далеч и то за много по-кратък период от време. Ново изследване обаче показва, че технологията, която е необходима, за да се направи тази мисия възможна, вече е тук или изследователите работят върху нея в момента.
„Осъзнахме, че повечето от технологиите, необходими за реализиране на мисията SGL (Слънчевата гравитационна леща – Solar Gravitational Lens), или вече съществуват, или са в процес на активно развитие“, казва един от умовете зад проекта, д-р Слава Туришев от лабораторията за реактивни двигатели на НАСА, пред IFLScience.
„Те включват задвижване чрез слънчева радиация, бордово захранване и комуникация – всички те вече са способни да поддържат мисията, а има и още по-вълнуващи възможности, които скоро ще бъдат налични.“
Екипът има за цел космически кораб с малък телескоп да измине това разстояние за по-малко от 25 години, което означава достигане на по-висока скорост от всеки космически кораб, който сме изстрелвали към края на Слънчевата система. За да се постигне това, екипът планира да използва слънчево платно, да приближи космическия кораб достатъчно близо до Слънцето и след това той да отлети в далечината с висока скорост.
IKAROS, космическа сонда със слънчево платно в полет (художествено изображение)
Това положение означава, че целта трябва да бъде известна предварително, тъй като телескопът няма да може да изобрази друг обект. Освен това космическият кораб трябва да е лек, тъй като слънчевите платна изискват много голямо съотношение на повърхността към масата. Екипът смята, че използването на наносателит, който може да се сглоби в телескоп в космоса, ще сработи най-добре.
„Едно от най-интересните предизвикателства беше да се намалят някои от системите и инструментите, за да се поберат в границите, наложени от слънчевото плаване. Имаме нужда от малки, способни и евтини космически кораби – това е, което позволява мисията“, обяснява д-р Туришев.
„Така сега трябва да започнем да разработваме проекта за полет – набиране на средства, застъпничество в общността, събиране на екип – всяка от тези стъпки е вълнуваща и се превръща в наш непосредствен фокус.“
Проектът е уникален и може да окаже огромно влияние върху начина, по който хората изучават другите светове в Млечния път и в нашето търсене на живот извън Земята. Осъществяването му може да не е толкова далеч в бъдещето, ако и НАСА реши да се намеси.
„Готови сме да летим до 2034 г. Тази цел е амбициозна, но и осъществима“, заключава д-р Туришев.
