Най-лошата атака на акули в историята

USS Indianapolis доставя ключовите компоненти за първата оперативна атомна бомба на военноморска база на тихоокеанския остров. На 6 август 1945 г. оръжието ще изравни Хирошима със земята. Но сега, на 28 юли, корабът отплава от Гуам, без ескорт, за да се срещне с USS Idaho в залива Лейт във Филипините и да се подготви за инвазия в Япония.

USS Indianapolis

На следващия ден всичко е мирно и тихо, когато Индианаполис се движи с около 17 възела през привидно безкрайния Тихи океан. Докато слънцето залязва над кораба, моряците играят карти и четат книги; някои разговарят със свещеника на кораба, отец Томас Конуей.

Но малко след полунощ японско торпедо удря Индианаполис, взривява почти 20 метра от носа на кораба и запалва резервоар, съдържащ над 13 000 литра авиационно гориво, от което се образува огнена колона на няколкостотин метра в небето. Тогава друго торпедо от същата подводница удря кораба по-близо до средата, поразявайки резервоари за гориво и сандъци с барут, като така предизвиква верижна реакция от експлозии, които ефективно разкъсват Индианаполис на две. Все още пътувайки със 17 възела, Индианаполис започва да приема големи количества вода и потъва само за 12 минути. От 1196 души на борда 900 са падат във водата живи. Но изпитанията им – това, което се смята за най-тежката атака на акули в историята – тепърва започват.

Дългокрила акула

Докато слънцето изгрява на 30 юли, оцелелите се опитват да седят над във водата. Спасителните лодки са малко. Живите търсят мъртви, плаващи във водата, за да вземат спасителните им жилетки. Надявайки се да установят макар и някакво подобие на ред, оцелелите формират групи – някои малки, други от над 300 човека – в откритата вода.

Акулите са привлечени от звука на експлозиите, потъването на кораба и борбата и кръвта във водата. Въпреки че много видове акули живеят в открити води, нито една не се счита за толкова агресивна, колкото океанската дългокрила акула. Сведенията на оцелелите от Индианаполис показват, че акулите са нападали хората близо до повърхността, което кара историците да вярват, че става въпрос именно за атаки от дългокрили акули.

Първата нощ животните се съсредоточават върху мъртвите във водата. Но борбите на оцелелите привличат все повече и повече акули, които могат да усетят движенията им чрез рецептори по телата си, които могат да уловят промени в налягането и движението на стотици метри разстояние. Докато акулите насочват вниманието си към живите, особено към ранените заради кървенето, моряците се опитват да се отдалечат от всеки с отворена рана и когато някой умре, те отблъскват тялото, надявайки се да жертват трупа в замяна на още малко време живот. Много от оцелелите са парализирани от страх, неспособни дори да ядат или пият от оскъдните дажби, които са спасени от кораба. Една група правят грешката, като отвориха кутия с консерва с месо – но преди да успеят да го вкусят, ароматът му привлича рояк акули. Те се отървават от месото, вместо да рискуват за второ роене.

Акулите обикалят и нападат дни наред, без мъжете да виждат спасение. Военноморското разузнаване са прихванали съобщение от японската подводница, ударила по Индианаполис, в което се описва как американски боен кораб е потопен, но то е пренебрегнато като трик за привличане на американски спасителни лодки за засада. Междувременно оцелелите научават, че имат най-добри шансове за оцеляване в група и в идеалния случай – в центъра на групата. Мъжете в по периферията или още по-лошо, сами, са най-податливи на акулите.

С минаването на дните много оцелели се поддаваха на горещина и жажда или страдаха от халюцинации, които ги принуждават да пият от морската вода около тях – смъртна присъда от отравяне със сол. Онези, които утоляват жаждата си така, се обричат на изблици на лудост, като езиците и устните им се подуват и им излиза пяна на устата. Те често се превръщат в толкова голяма заплаха за оцелелите, колкото и акулите, които обикалят отдолу – мнозина завличат другарите си под водата, докато умират.

USS Doyle 

След 11:00 ч. в четвъртия ден във водата, самолет на ВМС, прелита и забеляза оцелелите от Индианаполис, след което се обажда по радиото за помощ. След броени часове друг хидроплан, управляван от лейтенант Ейдриън Маркс, се връща на мястото и хвърля салове и запаси за оцеляване. Когато Маркс вижда мъже да бъдат нападани от акули, той не се подчинява на заповедите и се приземява във водата, а след това започва да обикаля със самолета във водата, за да помогне на ранените и самотните, които са изложени на най-голям риск. Малко след полунощ USS Doyle пристига на място и помaга да извадят последните оцелели от водата. От първоначалния екипаж от 1196 души в Индианаполис остават само 317. Оценките за броя на загиналите от нападения на акули варират от няколко десетки до почти 150. Невъзможно е да сме сигурни. И в двата случая изпитанието на оцелелите остава най-тежката морска катастрофа в морската история на САЩ.