Милениалите са хокани още преди столетия

Все повече статии и въобще материали в медиите и интернет обвиняват милениалите в какво ли не.

Списъкът с идеи, неща и индустрии, които милениалите са съсипали или в момента успешно съсипват, е много дълъг: зърнените храни, универсалните магазини, романтичните срещи, хазарта, равенството между половете, голфа, елементарните обеди, браковете, филмите, салфетките, сапуна, костюмите, сватбите… По автентичния си милениалски начин съставянето на списъци като този вече се превърна в мийм.

Обща нишка в тези миймове е идеята, че това поколение е мързеливо, плиткоумно и само разрушава. Милениалите обаче са мотивирани и политически ангажирани. Те израстват с войната в Ирак, Голямата рецесия и спасяването на банките – три сериозни политически катастрофи. Тези събития са формиращи до степен, която тези, които помнят войната във Виетнам, може би не осъзнават.

Идеята, че младите хора видиш ли съсипват обществото, не е никак нова. Средновековната английска литература дава възможност да се наблюдава колко далеч стига поривът да обвиняваме по-младите поколения.

Джефри Чосър

Най-известният средновековен английски автор Джефри Чосър е живял и работил в Лондон през 80-те години на 14 век. Неговата поезия може да бъде дълбоко критична към променящите се времена. В стихотворението си „Домът на славата“ той изобразява един масов провал в общуването – един вид Twitter от 14-ти век, в който истините и неверностите циркулират безразборно в една къща. Къщата е, наред с други неща, метафора за средновековен Лондон, който се разраства по размер и политическа сложност с поразителна за тогава скорост.

В друго стихотворение „Троил и Крисеида“ Чосър се притеснява, че бъдещите поколения ще „копират неправилно“ и „погрешно“ поезията му заради промяната на езика. Милениалите може да фалират индустрията за салфетки, но Чосър се притеснява, че по-младите читатели ще съсипят и езика.

„Победител и прахосник“ – английско произведение, вероятно написано през 50-те години на 14 век – също изразява подобни тревоги. Поетът се оплаква, че голобрадите безгрижни млади, които никога „не са написали три думи на кръст“, получават похвали. Никой вече не цени старомодния разказ. Минаха дните, когато „на земята имаше господари, които в сърцето си обичаха / Да чуят поети на веселието, които могат да създават истории“.

„Пиърс Плауман“, Уилям Лангланд

Уилям Лангланд, авторът на „Пиърс Плауман“, също вярва, че по-младите поети не са особено способни. „Пиърс Плауман“ е психеделична религиозна и политическа поема от 70-те години на 14 век. В нея на един етап Лангланд ни представя персонажа Фрий Уил (Free Will – свободна воля), който описва тъжното състояние на съвременното образование. В днешно време, казва Фрий Уил, изучаването на граматиката обърква децата и вече няма никой, „който може да създаде фина премерена поезия“ или „лесно да интерпретира това, което са направили поетите“. Майстори на божествеността, които трябва да познават седемте либерални изкуства отвътре и отвън „се провалят във философията“, а Фрий Уил се притеснява, че и свещениците ще „попият“ от текстовете на масите.

В по-голям мащаб хората в Англия от 14 век започват да се притесняват, че нова бюрократична класа унищожава идеята за самата истина. В книгата си „Криза на истината“ литературният учен Ричард Фирт Грийн твърди, че централизацията на английското правителство променя истината от транзакция между хората в обективна реалност, защитена с документ.

Днес можем да видим тази промяна като съвсем естествена следваща стъпка. Но литературните и правни записи от онова време разказват за загубата на социалната близост в ежедневието на хора. Те вече не могат да разчитат на словесни обещания, а трябва да използват документи и договори.

В средновековна Англия младите хора също разрушават и секса. В края на 15 век Томас Малори съставя „Смъртта на Артур“ – сборник от истории за крал Артур и рицарите от Кръглата маса. В една от тях Малори се оплаква, че младите любовници искат твърде бързо да скочат в леглото.

„А старата любов не беше такава“, пише той печално.

Ако тези късно-средновековни тревоги изглеждат нелепи сега, това е само защото между тогава и сега има толкова много човешки постижения. Можете ли да си представите автора на „Победител и прахосник“ да размахва пръст на Чосър, който е роден в следващото поколение? Средновековието се позовава погрешно като мрачна епоха на изтезания и религиозен фанатизъм. Но за Чосър, Лангланд и техните съвременници, модерното бъдеще е катастрофа.

Тези текстове от 14 и 15 век са урок за 21 век. Тревогите относно „днешната младеж“ са нелепи не защото нищо не се променя, а защото историческите промени не могат да се предвидят. Чосър предвижда линеен упадък на езика и поезията в бъдеще, а Малори копнее да възстанови любовта от миналото.

Но историята не работи така. Статуквото, за добро или лошо, е преходно – това, което е немислимо за една ера, става толкова повсеместно, че е незабележимо в следващата.