Какво става, когато намерим съкровище

Не сте ли се чудили какво се случва, ако откриете заровено съкровище? Е, не се чудете повече.

Като начало, отговорът, разбира се, е сложен. Изводът е, че повечето държави имат закони, които регулират какво трябва да се направи, когато някой намери нещо ценно. И съвсем разочароващо, обикновено трябва да се предаде на някакъв държавен орган. Що се отнася до това дали ще ви бъде платено за това, ще стигнем и до там.

Първо, когато се намерят предмети като монети, бижута или други подобни от благороден метал и са толкова стари, че не може да им се припише собственик, те се класифицират като съкровище. Това е правният термин, произлизащ от англо-нормандски „tresor trové“, което означава „намерено съкровище“. Той е много близо до съвременния френски „trésor trouvé“, което означава същото: „намерено съкровище“.

Както споменахме, повечето държави имат закони, уреждащи въпроса с едно такова „намерено съкровище“.

От този факт можем да заключим, че намирането на съкровище всъщност не е напълно необичайни, имайки предвид факта, че заравянето на съкровища някога е било относително често нещо – тъй като е нямало банки да защитават ценните предмети на хората в древността.

Заровеното съкровище също така може да бъде дар за богове. Особено ако са на труднодостъпни места, това е най-вероятната интерпретация, тъй като не посочва намерение от страна на човека да се върне да си го изрови. Освен съкровищата, погребенията са друг източник на артефакти като монети, бижута и т.н. Погребалните обреди варират много според епохата и мястото. В много култури е прието с починалия да се погребват и доста ценни предмети, например украсени оръжия или бижута. Разбира се, това привлича крадци както в древността, така и днес.

Така че и гробовете могат да съдържат ценни неща, но наистина на всяко място, където хората въобще са били, могат да бъдат намерени артефакти.

За някои хора е хоби (или „хоби“) да търсят тези съкровища с металотърсачи. Интересното е, че това не е законно навсякъде. Но металотърсачът не винаги е необходим за намиране на съкровище. Понякога то се открива, без никой да го копае – било то чрез естествени природни процеси ерозия, но понякога и заради аграрна оран.

Ето защо системното наблюдение на разорани ниви е често срещан метод за търсене на археологически места за копаене. Обектите, открити по време на тези полеви проучвания, са точно картографирани и идентифицирани. Но често не са нещо специално – повечето пъти става дума за парчета саксии, силно корозирал метал и други привидно по-скромни предмети.

Намирането на съкровища обаче, макар и рядко, не е нечувано. Както отбелязахме, това се случва достатъчно често, че регулирането му да се смята за необходимо. Намерените съкровища са регламентирани още в римското право, което е в основата на много съвременни правни системи. В римското право намерените съкровища могат да се запазят, ако бъдат намерени на собствената земя. Ако бъдат намерени на земята на друг човек, съкровищата трябва да се споделят между собственика и откривателя им.

В по-късни времена в Европа намерените съкровища обикновено остават за собственика на земята. Във феодалната система на Европа това означава или монарха, или благородството, което притежава земята.

В днешно време законите се различават значително. В САЩ търсачът на съкровища може да има претенции към него, като само оригиналният собственик има по-добра претенция. Но в действителност може да стане много много сложно и да се замесят много страни. В правната система на САЩ никога нищо не е лесно. Някои щати използват староанглийското общо право, което включва закона за съкровищниците, но прилагането на този закон може да е противоречиво.

Друг приложим закон е този за „изгубените“ предмети. Той има за цел да събере едно лице или негов потомък със загубеното му имущество. Този закон обаче всъщност не е подходящ за археологически артефакти, тъй като те са толкова стари, че установяването на връзка между човека преди стотици години и настоящия собственик на земя обикновено е малко трудно.

Във всеки случай, както обяснява списание Archæology, законът в Съединените щати еволюира към предоставянето на правото на собственика на земята върху откритите предмети, в ущърб на откривателя.

В Обединеното кралство съкровищата принадлежат на короната, но изненадващо, търсачите се третират много по-добре в сравнение с други страни. В Обединеното кралство, с изключение на Шотландия, човек, който намери съкровище, трябва да го представи на вниманието на местния съдебен лекар – да, същото лице, което разследва смъртни случаи. След това той ще реши дали находката наистина се счита за съкровище. След това пазарната стойност на находката ще бъде определена от Комитета за оценка на съкровищата. След това музеите могат да го купят. Те ще платят награда на търсача, която не може да надвишава зададената пазарна стойност. Ако нито един музей не иска да закупи съкровището, търсачът може да го запази и да прави с него каквото си поиска. С други думи, музеите получават преимуществено право да закупят съкровище.

Пазарната стойност е над сумата, която би платил антикварен търговец. Тъй като търговецът на антики иска да препродаде предмета на пазарната стойност с печалба, той съответно иска да плати сума, по-малка от пазарната стойност. Следователно продажбата на вещ директно на пазарна стойност в музей може да бъде по-изгодна за търсача.

В сравнение с други страни, това е много добра сделка за търсачите. Необявяването на намерено съкровище обаче може да доведе до сериозни наказания. Например през 2019 г. двама мъже са осъдени съответно на 10 и 8,5 години затвор, защото не съобщават за находка от епохата на викингите, която намират през 2015 г. с металотърсачи. По-голямата част от съкровището е загубено, тъй като търсачите продават много от монетите на черния пазар.

Преминавайки към Германия – там имат закони, наречени „Schatzregal“, които регламентират какво да се прави със съкровището. Всички видове предмети могат да се разглеждат като съкровища: вкаменелости, керамични парчета и, разбира се, монети, бижута и т.н. Обикновено се отнася само за обекти с научна стойност. Всяка провинция има свой собствен закон, който също регламентира дали търсещият получава възнаграждение за находката си. Въпреки това, за разлика от много други места, държавата притежава всяко съкровище и едва ли ще плати награда за намирането му. Бавария е провинцията, която изобщо няма закон относно съкровищниците.

Защо държавата толкова държи да притежава съкровищата? Защо търсачите не могат просто да правят, каквото си искат, с това, което намират?

Отговорът е, че има сблъсък на интереси: интересите на търсещите възнаграждения се сблъскват с обществения интерес към научните изследвания.