Какво е да си бездомен в разгара на пандемия

Нека започнем с някои основни факта за Александър, който предпочита фамилията му да не се споменава. Александър е родом от Вашингтон, окръг Колумбия, роден е през декември 1948 г. в болница за жени в Колумбия, завършва гимназия Уест през 1966 г .; и е бездомен от май 1981г.

Той живее върху различни отоплителни решетки в Югозападния окръг Колумбия през почти целия си живот като бездомен, поради което се представя като „Александър Решетката“. Като се има предвид, че се познава от дълги години с членове на местната бездомна общност, той може да разкаже много добре за това как пандемията от коронавирус влияе върху неговия живот и този на други хора в подобна ситуация.

По обичайния си начин Александър разглежда явлението в по-широка перспектива, като идентифицира три категории бездомни хора: „Шелтеритите“, които нощем спят в приюти (включително предоставени от мисиите на различни религиозни организации) и които през деня си намират някое обществено място, където да си прекарват времето заедно с останалите като тях; „Независимите“, които се изолират и рядко взаимодействат с другите; и „Хората от решетките“, които като Александър спят на решетките на вентилацията.

Шелтеритите все още посещават приюти, но не посещават основните си терени заради пандемията. „Дневните им дейности са ограничени и модифицирани и сега тези хора са разпръснати навсякъде“, отбелязва Александър. Затворени са обществените библиотеки, където Шелтеритите преди можеха да седят по цял ден. Затворени са местата за бързо хранене, като „добрият стар Макдоналдс“, където могат да се мотаят и да си сипват непрекъснато сода (в САЩ подобни заведения позволяват да си напълниш чашата със сода безплатно). Сега всички тези места са празни. Ето защо в момента можем да видим хора, които не сме виждали досега по улиците.“

Независимите са относително незасегнати. „Има някаква разлика, но тя не е кой знае каква“, казва Александър за свой познат, който живее под железопътен надлез наблизо. „Там си е защитен от дъжда и с достатъчно одеяла оцелява всяка зима навън вече поне десетина години.“ Александър признава, че този конкретен човек, чието място има висок пътникопоток и е с добра социална видимост, е в състояние да поддържа ситуацията си благодарение на силното чувство за благотворителност на града. „Сега, ако отидете в Калифорния, Флорида, където блика от бездомници, ситуацията е различна. Но тук администрацията насърчава грижите за бездомните, защото става невероятен пиар скандал всеки път, когато някой умре от хипотермия в столицата на най-богатата – вероятно – нация на Земята. И така, той се запасява добре, а аз като негов приятел получавам каквото му е излишно – храна и дрехи.“

Относно ситуацията с хората, които спят по решетките, Александър разказва предимно своя опит. „Преди време“ той можеше да намери копия на Wall Street Journal, New York Times и Washington Post всеки работен ден, оставени от пътниците в железопътния транспорт и метрото. Но сега трябва да измине повече от километър до място, където ежедневниците се оставят за рециклиране. „Информирането е основно предизвикателство в локдауна“, оплаква се той.

Още по-притеснителни за Александър обаче са затварянията на музеите като Смитсониън, защото те някога са били основните му места за пребиваване през деня и дори много вечери след работното им време. „Губя важна част от социалната си цялост“, признава Александър и се страхува, че може да се върне в „постоянно състояние на отпадналост, празнота, безполезност, меланхоли, и леност“, какъвто е случая, когато живее в „едностаен хотел“ в началото на 80-те години, преди да се премести на решетките.

***

Какво предстои? В по-песимистичните си моменти Александър смята, че в процес е „катастрофално събитие, което ще промени земята, ще промени морето, като Първата световна война, която преоформя геополитическите условия в света“. Той сравнява настоящето с юли 1914 г.: „Ерцхерцогът е убит. Из цяла Европа се размахват саби, така че много хора смятат, че конфликтът няма да продължи дълго. Това е просто някакво сбиване и само ще стихне. Дори не знаят, че това е най-лошата война в човешката история до този момент и че тя ще постави началото на още по-лоша война.“

Но Александър вижда и светлина в края на тунела: „а може би в процес е научен медицински пробив в разбирането ни за това как нещата работят в природата, заради този вирус. Приближаваме се. Искам да кажа, светът ще се промени, когато можем психофизически да влезем в киберпространството. Най-доброто, което имаме сега, е виртуалната реалност, но предстои възможност за киберконверсия. В относително близко бъдеще има голяма промяна на парадигмата и тази промяна е на път да удари хората.“